„ Ние сме в нова задънена улица!“

प्राथमिक टैब्स

"Александър Дугин: войната в Донбас ще ни бъде наложена от Вашингтон и Киев"

Руската пролет и геополитическото разширение.

Само до преди година и половина, името на професора от Московския държавен университет, лидер на Евразийския Младежки Съюз, известен философ и политолог Александър Дугин никога не напускаше първите страници на вестниците и големите руски интернет портали , и той и неговата политика бяха цитирани и сочени по телевизията. Преди година и половина, Дугин беше в предните редици, вдигна флага на Руската пролет и поведе хората.

Врагоете му го мразеха почти толкова колкото местните лидери на въстанието. Запада многократно налагаше санкции на него и неговите ученици, като по този начин призна приноса му в борбата срещу неонацистка Украйна и американската хегемония.

В съзвучие с идеологическите и моралните си принципи, Александър Дугин отказа да се съгласи с промяната в курса на Кремъл. Той спря да дава интервюта или да се показва на телевизионните екрани, за което си има причини.

След почти една година мълчание, Александър Галиевич дискутира текущите резултати от Руската пролет, войната в Сирия и неизбежността на нова битка в Донбас в ексклузивно интервю за "Новорусия."

 
Александър Гелиевич, като известен идеолог на руската пролет искаме да ви попитаме, как оценявате сегашната ситуация в Новорусия? Какво беше замислено и какъв беше резултата?
 
Александър Дугин: Дълго време се въздържах от коментари относно това, какво се случва в Донбас, за което си има сериозни причини. Преминаха няколко етапа от тези драматични събития, известни като „ Руската пролет“ И сега имаме възможност за по – спокойно, балансирано и аналитично отношение по въпроса, който за мен е огромна духовна рана.
Темата „ Руска пролет“ за мен е истинска болка. За нея не мога да говоря спокойно. Това не е само загубата на близки, това е удар дълбоко в надеждите ми за съживяването на Русия, нейният дух и идентичност. На дневен ред е възраждането на Русия.
Дълго време не можех да говоря на теми свързани с това, да давам коментари и оценки поради голямат травама която преживях като един от първите ентусиасти на идеята за възраждането на Велика Русия, започвайки с Крим, Новорусия и така нататък. Сега вече отшумява и раните заздравяват.
След встъпителните слова бих искал да направя анализ на това как виждам ситуацията.
Русия не е само Руската Федерация. Русия е руският свят, Цивилизация, Единият от полюсите в многополярният свят, в който трябва да живеем и да възвърнем.
Историята на Русия е като биенето на сърцето. Нашето руско сърце се свива и разширява.
След разпадането на СССР територията ни намаля, както през 1917, но всеки път нашите граници се разширяват. В края на 90те и началото на новото хилядолетие имаше криза. Като геополитик аз следвам пулса на руската история, това е и моят пулс и моето сърце бие в ритъм със сърцето на моята родина и моят народ. Аз очаквах разширението.
За да съм по – ясен: Ритъма на сърецто включва систолии и диастолии или свиане и отпускане, като диастолия е разпускане – разширяване. Всеки път когато сърцето се разширява, се разширява и нашият руския свят до истинските си ( континентални ) размери. Първоначално това възвръщане се асоциираше със интегрирането на пост съветското пространство. Самият термин „Евразийство“ е Диастола. Евразийство имаме когато Русия обедини цялото пост съветско и всъщност руско и имперско цивилизационно пространство, придавайки на културологичната категория „Руския свят“ , геополитически и военностратегически измерения.
 
Ето така аз очаквах разширението, но не просто го очаквах, както се очаква автобус на спирката, а по всеки възможен начин прокламирах тази сърдечна фаза като идеолоог и активен деец на „Евразийството“ за интеграционен процес на пост съветското пространство и апологет на реставрирането на Велика Русия в по – велика Русия.
 
Нужно е да се спомене, че всички белези за последващо разширяване бяха на лице: Началото на Евразийската интеграция под формата на Евразийска икономическа общност, с последващо създаване на евразийски съюз, принуждаването на про – атлантическият режим на Саакашвили да въдвори мир, когато за първи път излязохме извън границите на руската федерация непозволявайки репресии срещу про – руски настроения в Южен Кавказ – Южна Осетия и Абхазия и разбира се в отговор на действията на нашите врагове – атлантиците които се опитаха да предадат братска Украйна под контрола на хегемонията на САЩ – Анексирането на Крим. Във всичко това видях разширяването на руското сърце – геополитическа диастола.
Съсем естествено Крим бе последван от Новорусия и аз не виждам никаква разлика помежду им. Абсолютно съм сигурен, че изгубим ли Донбас, ще изгуб и Крим и цяла Русия. Ще се срине разширяването, дисфункция на сърцето, срив във историческото ни настояще и ритъм. За това се борих за руската пролет и срещу предателството към Новорусия.
Ще го повторя още веднъж. Руската пролет е наложителна за нашето историческо съвремие. Русия или ще бъде велика или не. Русия не е само териториално разширяване. Аз не съм против съществуването на суверенна Украйна, само ако ни е съюзник и партньор или поне неутрално пространство. Ние бихме искали да сме една държава, но за това трябва да решават гражданите на Украйна. Но онова което не трябва да се случа е окупацията и от евроатлантиците. Това е геополитическа аксиома. Нашите врагове отлично разбират, че Русия може да бъде велика отново само със Украйна – или обединени или на базата на балансиран съюз. Няма друг начин! Руската пролет е невъзможна без прокарване на Евразийството в Украйна по мирен или друг начин. Украйна може да бъде независима само с нашите съюзници.
Ако бъде окупирана то ние сме длъжни да я освободим или поне да осигурим нормалното съществуване на онази част от гражданите които са свързани със нас исторически и съдбовно. Това е наш дълг, наш безусловен исторически императив. Ако не ги защитим, ние предаваме сънародниците си, нас самите и историята си. От самото начало на „ Руската пролет“ аз открито говоря за това и до сега не съм променил мнението си. 
Тези на върха настояха, че Крим е наш, но не и Донбас – със сигурност не е наш, но и не е ясно на кого е, и е с неясно бъдеще.  Убиват деца, лее се кръв и това уби духът на „Руската пролет“. Непреимлива цена за забавената дипломация със съмнителен успех. А нямаше нищо особено проблемно в тази ситуация.
Въпреки това, аз вярвам, че критиката към власта, въпреки че е напълно заслужена заради политиката относно Донбас, е напълно неуместна в момента. Но критика се надига ( предимно от патриотичният полюс ) и се подхваща от запада за да се разпалят раздори в самата Русия. Критикуването на власта не е мъдро и се превръща в оръжие на противника. Това е недопустимо и дори вредно за каузата на родината която е в състояние на директен конфликт със САЩ и блока на НАТО.
Какво трябва да се направи? Да благодарим на правителството за задушаването на „Руската пролет“ ? Да стоим в руските редици и да критикуваме правителството? Въпреки това същото праителство продължава със патриотичната риторика. Понякога звучаща кухо и понякога дори изглеждаща като симулация. Задържа се не само най – доброто, но и най – лошото. Във всеки случай тази безсърдечност е враждебна и към нас и към враговете. Това е диалектиката на наполовина пълната чаша. Полу-патриотизъм и полу-либерализъм, за да може да има баланс. Ето за това мълчах толкова дълго. Критикувайки полу пълната чаша ни атакуваме не само празната част от нея но и пълната в името на която действаме. Това се нарича епистeмологичнo безизходно положение. 
    
Русия получи ли „ удар“, спря ли разширяването?
 
Говорих твърде много по темата Донбас защото се случиха две събития – голямо и малко. Първото е Сирия. Руската федерация неуспява да създаде периметър на Велика Русия и руският свят и „кървящата рана“ Донбас зарязани във ужасно състояние, заговори за защита на руските геополитически интереси във близкия изток. Това е по – далечна цел, но не по – малко важна.Аз като геополитик трябва да кажа, че интервенцията в Сирия е абсолютно наложителна и ортодоксална стъпка за защита на националните ни интереси.
Ще обясня. Наблюдавайки тенденцийте в Афганистан, Таджикистан, Узбекистан и дори Северен Кавказ ще забележим, увеличаването на влиянието на ИД. И Ако не се противопоставим на тази заплаха в Сирия, то може да се наложи да се сражаваме в централна Азия или дори на територията на Руската федерация.
Това е план на американците. Ислямският фундаментализъм традиционно е инструмент на американската геополитика и това е повече от очевидно. Ислямска държава е специална поръчка на САЩ и е насочена срещу всички техни опоненти в региона и главно Русия.
Нахлувайки в Сирия, по молба на Асад, отново се завърнахме към историята, припомням за диастолията на руското сърце. Това се случва след ступора, Минск, договорките и кървавата война.
Вижте какво се случва сега. Ние се борим срещу същноста на американската, атлантическа, фундаменталистка секта каквато е ИД, за да ги отблъснем далеч от нашите граници. Иначе ще се борим с тях тук. Това индикира наличието на гео политическо съзнание във нашите водачи и това е окуражаващо. Подръжката за Асад също е част от“Руската пролет“, потвърждение, че Русия е субект а не обект на историята, признак за засилването на суверенноста.
Втората точка е, че границата ни с републиките се контролира от ЛНР и ДНР.
През този преиод не изгубихме всичко но и не спечелихме нищо. Това че не спечелихме, не е добре, н това че не изгубихме не е добре. Липсата на контрол по границата с Киев е индикатор, че фактор по който може да се съди за всичко. Да, там е кошмар. Да ние губим битката там, но не сме я изгубили само защото народа на Донецк и Луганск контролират границата. Не всичко е изгубено още. Много е изгубен, но не всичко. И ако не е всичко наведнъж, то нищо не е изгубено както казва Кузио Малапарте. Той е написал: „ Нищо не е изгубено, ако не всичко е изгубено.“ 
Има и друга гледна точка. Въпреки военната ни подръжка за Асад в Сирия е реално ефективна, все още е без гарантиран резултат ( текущите резултати са впечатляващи и позитивни ). Точно за това САЩ са заинтересовани от ескалацията на напрежението в Донбас, за да усложнят ситуацията за нас. Порошенко, който получи подкрепа на последните избори в Украйна има същият интерес. За него войната е единственият начин да се задържи на власт.
Войната в Донбас ще ни бъде наложена от САШ и Киев. Не ние, а те ще предизвикат конфронтацията, въпреки споразуменията в Минск и нашите опити да спрем директна конфронтация. И така се връщаме на темата която прекъснах с коментара си за събитията.
И както прогнозирах, единственият вариант е да защитим Донбас от САЩ и киевската хунта, която беше и ще си остане такава и чиито врат е време да строшим. Рано или късно ще възобновим темата Новорусия. Разбира се вече е късно, но не прекалено късно. Който контролира границата с ДНР и ЛНР контролира всичко.
Ние сме на прага на нов цикъл, нов етап. Ние, руските хора сме ставали свидетели на какво ли не през историята си. Имали сме различни царе, лидери, режими, често сме отстъпвали и сме достигали до исторически задънени улици. Изпитвали сме стагнации и несигурности, но винаги сме възвръщали нашите хоризонти и сега аз усещам разширяването на руската диастола.
Ето защо прекъснах мълчанието си и сега говоря по – спокойно по темите касаещи всички руснаци, които разбират и чувстват, които се борят и жертват за великата си родина.
 
 
Александър Гелиевич, какво мислите за Минските споразумения? Това ли е пътят към мира? В края на краищата има редица противоречия които не са разрешени.
 
Споразуменията от Минск не са разрешили нито едно противоречие. Те са просто за печелене на време. И ние и украинците се възползвахме от отлагането на финалната битка. 
Искахме да демонстрираме, че Крим е наш, но и че сме готови за диалог за всичко останало. Това е по скоро неморално и не постигна някакъв резултат. Въпреки това посланието беше изпратено и тези на върха се натовариха със задачата да демонстрират мирни намерения. Обстрелите на градовете в Донбас, избитите хора и подигравката с хората от Новорусия ( да не споменаваме за защитниците ) – за мен това е цена прекалено висока за подобна демонстрация и за това съм противник на Минските споразумения. Те немогат да бъдат решение на въпроса и това е очевидно. Ето защо , никой не вярва в тях и от двете страни.
„Намигнахме“ на Европа, за да покажем колко сме прекраснии да им кажем: „ Отървете се от американците“. Американците бяха онези които доведоха ситуацията до такава критична точка. Опитите им не се увенчаха с успех и не би могло. Влиянието на атлантиеческите елити в Европа е твърде силно, но ние въпреки всичко се опитахме.
Като поздрав към Украйна, Порошенко демонстрира нещо подобно. Това не беше игра със Америка, а с Европа. Порошенко каза: „ Сядам с руснаците на масата за преговори. Вижте колко сме демократични, щом сядаме да преговаряме със терористи, защото искаме да сме в Еропа“. Това беше адресиране не към САЩ, а към Европа! Ние и украинците се съревновавахме да прилечем Европа на наша страна. Нямахме успех. Те не ни вярват и до сега, не ни повярваха и за Крим, но след Сирия всичко стана ясно. Всичко е за увереност и власт. Заявихме се като суверенна и мощна локална сила и оставихме на останалите да разберат, че е време да ни възприемат като такава. Не нашата дипломация, а нашата сила. Исторически погледнато ако сме силни те ще се съобразяват с нас и ако не сме няма да има никакво съобразяване. Ето защо не успяхме да убедим Европа със такива глупави преговори. Но ударите срещу ИД и останалите екстремисти в Сирия успяха да Убедят Европа в намеренията ни.
Порошенко също нямаше успех, защото Европа от самото начало не искаше да се намесва в Майдана. Американците обещаха, че всичко ще се случи много бързо, и че Европа няма да съумее да реагира бързо и адекватно на случващото се. Още повече, че американците съумяха да принудят европейските лидери ( Холанд и Меркел ) да участват в Майдана. „Младите партньори „ или васалите на Вашингтон, разбира се нямаха особена свобода на действие. 
Когато Еропа се оказа суъчастник на САЩ, започна да имитира санкции срещу Москва, но доставките на газ бяха поставени под въпрос. Европа се сви от ужъс пред руснаци и украинци и предпочетоха всичко да се върне по старо му. Нормандският формат и разговорите в Минск се въртяха около възможноста да се върне старото положение или да се задържи статуквото. Сега след като тежеста на Минските споразумения се припознава от всички, за Порошенко и САЩ няма друг изход освен нарушаването им и започването на окончателната битка за Донбас.
Отварянето на втори фронт е единственият вариант за американците да ни откъснат вниманието от Сирия и единственият вариант Порошенко да запази власта си. Няма нищо лично: „ Те ще ни вкарат във ойната“ 
По тази причина ние ще избягваме войната и ще се придържаме към споразуменията. Ние се нуждаем от падането на Порошенко, а не от силен Порошенко, за да може Украйна да колабира преди Донбас да бъде анексиран от нацистката власт. Ще се въздържаме от директен конфликт и предполагам, че мнения като моето ще бъдат укривани от големите медии. Това обаче не е нещо ново. Нашият шанс е да не позолим Украйна да започне война и да поеме контрол на границите с нас. Там е главният индикатор. Докато ДНР и ЛНР контролират границата ситуацията може да се определи като спокойна, но загубата на контрол може да се определи като голям провал. 
Много решения са взети и ситуацията е отворена.  Проблема с Новорусия не е разрешен, а едва едва отложен. Според Минските споразумения, които ние се опитваме да спазваме, ще бъдем ударени и заличени по различни начини. Скоро ще видим.
 
Това означава ли че конфронтацията не е далеч?
 
Неизбежна е! Може да бъде само забаваена и Русия полага много усилия в тази насока. Война та сега няма да бъде популярна отколкото преди година и ние сме значително по – неподготвени. 
 
 
Възможен ли е Осетинският сценарий? В случай че Украйна наруши договореностите и нападне младите републики, както беше в Щжна Осетия и Абхазия, вкарвайки армия с цел да принуди агресора да поиска мир?
 
 
Това би било правилно. Сценарият беше много възможен в началото на „ Руската пролет“. При такъв сценарий се предвиждаше не само геополитически контрол, но и възвръщане към пространството на Велика Русия, донасяйки нов дух и пробуждане на руската светлина. Тези идеалистични измерения от изключителна важност сега са изгубени заради изтъргуваните руски интереси. Може би от дипломатическа гледна точка, тази „търговия“ е подготовка за финалната битка. Не мисля, че е така, но съм готов да го допусна. 
Има я и другата страна на монетата. Започвайки пазаренето, ние нанесохме огромен удър по духовните измерения на „ Руската пролет „ и Новорусия като идея, което е необратимо. От тактическа и техническа гледна точка обясненията можеха да бъдат каквито и да е, но от духовна гледна точка, Не привеждането на осетинско – абхазкият – сценарий беше морално престъпление, особено в момента когато армията на Украйна започна да обстрелва градовете да избива и разрушава – всички сме виждали кадрите. Отговорът ни беше очевиден, но предприемхме други действия. Зависеха нашите национални интереси, които още не сме предали, но не така стоят нещата със ценностите.
В този дух намисли, минските споразумения са едно неморално приспособление, особено за осъзнатите интереси, но предимства липсват и за двете страни. Те са чисто прагматично начинание. За някои хора историята е технология, но за мен е дух. Съществуват цивилизационни дадености, които е невъзможно да се пожертват за технически интереси дори и да са странни и противоречиви. 
Следователно Минските споразомения са спорна пауза. Налага се обаче, да я продължим докато започнем играта. Ако има проблем със ценностите то нека реализираме интересите си.
Необходимо е да разпознаем една простичка истина: „ Няма да бъдем оставени намира и трябва да приемем товаведнага“ ! Историята е избор, често пред лицето на смърта. Обикновенната личност нормално се опитва да избяга и да се барикадира от проблема, но ако едно правителство действа като мирянин, то тогава то е преходно. История се праи когато върховната власт зема исторически решаващи решения и това означава да гледаш смърта право в лицето.
Възможно е да опиташ и да избягаш, но историята наваксва независимо от това и сега има белези, че се случва именно това. Ние не можем да напуснем Сирия без победа. И ако бъдем предизвикани и Минскитеспоразумения бъдат нарушени в Донбас, ще са ни нужни не една а две победи и аз съм убеден че сме способни и готови на това, но политиката на „ наполовина пълната чаша“ трябва да бъде изоставена.

Нашият велик народ и храбра армия имат достатъчно мощ, силен дух и кураж за велики победи. Друг е въпроса дали върховенството на страната има достатъчно мисъл, кураж и воля. Всички въпроси са поставени и сега ще видим как власта ще отгоори на този исторически призив. Власта смята, че всички други трябва да понасят отговорноста за онова което е поставено пред нея. Това е. Историята ще отсъди за това, а това е страшен съд. Това е като божият съд и е невъзможно да подкупваш или да злоупотребяваш с административни ресурси. 

 
Превод за Форт Рус България: Хубен Нурев