Основните граници на двуполюсния свят бяха обозначени по време на Ялтенската конференция, а след рухването на СССР започна епохата на еднополярност, (еднополюсният момент според Чарлз Краутхамър). Това създаде стратегическата парадигма на този свят, в който ние живеем днес.

Здрачът в еднополюсния свят 

Днес повечето експерти са сигурни, че еднополюсният модел е само епизод в геополитическата история и че тя не се е превърнала в нещо надеждно и устойчиво, в пълноценния „край на историята“. Но ние все още живеем в условията на този еднополюсен свят. Епохата му приключва. На мястото на еднополюсния свят идват алтернативните версии за организация на стратегическото пространство на планетата, но нито една от тях не е станала очевидна и доминантна. Ние все още живеем вътре в самия еднополюсен момент. Най-вероятно това е неговата финална фаза, но… Историята е нещо отворено, в нея нищо не е строго предопределено. Процесът на края може да продължи дълго. А също онова, което започва, може и да не се състои. Затова съвършено неадекватни са онези, които правят прибързани изводи, твърдейки, че еднополюсният свят и съответно северноамериканската хегемония се отнасят към миналото и ние живеем в условията на постеднополюсност. Това не е така. Ние живеем в условия на еднополюсен свят, който е геополитическо и стратегическо статукво. Американската доминация във военно-техническата сфера остава неоспорим факт. Либерализмът и либералната демокрация са общозадължителна идеология в планетарен мащаб. Западът продължава да задава нормативни кодове в икономиката, политиката, културата, технологиите и информационната сфера, а онези, които се конкурират с него (в частност Китай или Русия), са принудени да играят стриктно по неговите правила.

Еднополярността следва да се разбира цялостно: тя включва в себе си и военно-стратегическия баланс, и геополитиката, и икономиката (капитализма), и ценностите (либерализма), и технологиите, и образователните и научните парадигми (еписистемите), и политическия стандарт (либералната демокрация), и всичко останало. Демокрацията или капитализмът са също толкова западни явления, колкото и пактът НАТО, но днес цялото човечество ги приема като нещо „подразбиращо се от само себе си“. Това значи, че еднополюсният момент, подразбиращ наличие на само един доминантен полюс в планетарен мащаб, съхранява своето влияние. Светът е еднополюсен, макар че тази еднополюсност днес трябва да се разбира по-широко, отколкото е прието. И все пак именно тази обемна, систематична еднополюсност активно се подлага на ерозия, създаваща такива условия, които могат да се нарекат здрач на еднополюсния свят или „крепускуларна“ еднополюсност. Еднополярността угасва, но на нейно място идва засега нещо неопределено, а истинското бъдеще се намира оттатък полунощ. Философският въпрос за същността на здрача е дали това са сенки на вечерта или първите лъчи на утрото? Мисля, че става дума за вечер. Пред нас е нощта на цивилизацията. Който не усеща нейното приближаване, пребивава в догматичния сън на либерализма, омагьосан от неговите призраци. Наближава краят. Краят на еднополюсния момент. Но пред нас е полунощ.

Структурата на еднополюсния момент в обемното му разбиране е възникнала в резултат на победата на либералния капиталистически Запад в Студената война против социалистически лагер. Изтокът е капитулирал и едната половина от двуполюсно районирания свят стана единствен полюс. Това означав преход от баланса с два полюса (които се възприемаха като плюс и минус) към нов модел. В международните отношения (МО) като дисциплина, двуполюсността беше канонизирана от неореалиста Кенет Уолтц, а еднополюсността – от друг неореалист, Роберт Гилпин. Затова от геополитиката на двете пространства (плюс/минус) ние преминахме към геополитиката на едно пространство с модулации по принципа по-близко до ядрото/по-далеч от ядрото (център/периферия). В МО това е преход от Уолтц към Гилпин. Центърът става атлантическото пространство с доминация на САЩ. Останалите зони се конституират според отдалечаване от ядрото към периферията. В тази стратегическа еднополюсност Съединените щати са главни – полюс, команден център, а всички останали зони подлежат на вграждане в единна униформена система. Това е Pax Americana, където двуполюсността на Уолтц се сменя със еднополюсността на хегемонната стабилност на Гилпин.

Либералите в МО размишляват върху ситуацията с „идеалистични“ термини, предпочитайки да говорят за глобализация вместо еднополюсност. Неореалистите акцентират върху военнополитическата и стратегическата хегемония на САЩ и техните съюзници (малките партньори) в НАТО. Либералите описват същия процес като разпространение на либералната демокрация, пазар, идеологията на индивидуализма и правата на човека, заличаване на граници и т.н. Либералите предпочитат да разглеждат ситуацията като безполюсна (Ричард Хаас), подчертавайки, че на Запад не му останаха симетрични и формални идеологически врагове, затова целият свят е станал глобален Запад. Обаче тази „безполюсност“ само прикрива неговата дълбинна хегемония, толкова всеобемаща, че никаква алтернатива няма шансове да придобие пространствено въплъщение, което да е достатъчно, за да предяви претенции за статут на полюс.

Неомарксисткият анализ, представен например в теорията за световната система на Имануел Уолърстейн, описва подробно същата картина на еднополюсност в политикономически термини. Богатият Север (САЩ и страните на Западна Европа) съсредоточават на своята територия основните богатства, високи технологии и финансови инструменти, извличайки изгода от икономическата дейност на цялото човечество. Богатият Север консумира онова, което произвежда бедният Юг. Това също е еднополюсност, само че тълкувана като географска (пространствена) структура на съвременния финансов капитализъм.

Технологическата еднополюсност се заключава във факта, че за източник на високите технологии остава Запада, управляващ процесите на иновации и тяхното внедряване. Останалото човечество е принудено да се включва в този технологичен процес (разпространение на компютри, мрежи, банкови карти, мобилни телефони, комуникатори и т.н.), в резултат на което зависимостта от Запада само се увеличава.

Социалната програма на еднополюсността е агресивният индивидуализъм. Най-ярко това явление е представено в джендърната политика, където либералната борба срещу всички форми на колективната идентичност логически довежда към опционално разбиране на пола като предпоследна форма на колективна идентичност, която подлежи на ликвидация по време на прогресиращия либерализъм (последната форма е принадлежността към човешкия род и либералния императив към преодоляване на човека, постхуманизъм и трансхуманизъм). Това е един вид „джендърна еднополюсност“, където прогресивният лагер се определя по степента на толерантност към сексуалните малцинства и легализация чрез законодателство на еднополовите бракове, а консервативните (=изостанали) общества по инерция се противят на това. Полюсът са общества с висока джендърна толерантност и съответстващо законодателство. Периферията – всички останали.

Такава е структурата на еднополюсния момент, която има едновременно няколко измерения:

Ако погледнем на тази структура като цяло, от една страна, лесно ще забележим признаци на края, но от друга, очевидно е, че тази система много активно прогресира, интензивно атакува „периферията“, продължава да настоява за своето си.

Геополитическата доминация и икономическото превъзходство на Запада стават относителни съобразно на активният подем на страните от Втория свят (страните от БРИКС). Либерализмът все повече се отхвърля от традиционните общества. Така в резултат на „демократични“ революции в ислямските страни все по често на власт идват фундаменталистки и екстремистки сили. Технологиите почват да се развиват и извън ядрото на глобалния свят. Джендърната политика предизвиква нарастваща съпротива не само извън пределите на Европа, но и в самата нея. Това са признаци на края.

САЩ обаче все още са супердържава. Либералната демокрация се приема почти от всички страни на света, където пазарната икономика и демократичните институции (парламент, избори и т.н.) не се поставят под съмнение. Капитализмът пусна корени в глобален мащаб. Без западните високи технологии едно съвременно общество е немислимо. Джендърните революции се разпространяват все по-далеч извън пределите на Европа и САЩ.

Затова краят на еднополюсния свят изобщо не е толкова очевиден и изисква по-детайлен анализ.

Субективността на края   

Това, което е безусловно в състоянието на сегашната еднополярност, е нейната субективна оценка. Единодушно тя е песимистична. Дори ако все още продължава да преобладава гледната точка, че либералната демокрация е най-малкото зло, днес, в отсъствие на формална опозиция, акцентът се измества от думата „най-малко“ към думата „зло“. Еднополюсното статукво се признава от по-голямата част от човечеството, но същото това човечество вижда ситуацията в тревожни краски. Важно: онова, което го има, не предизвиква вече ентусиазъм, а напротив – събужда все повече страхове, опасения и неприятни изненади. Да, светът е такъв, какъвто е, но това е някакъв неправилен свят, стоящ на ръба на нещо страшно. Субективният фактор в обществото, в цивилизацията има огромно (ако не и решаващо) значение. Ако ние се отнесем към някое събитие като към успех, това и ще бъде успех. Ако като към провал, това и ще бъде провал. Днес еднополюсният момент почти единодушно се квалифицира именно като провал, като край, като навечерие на катастрофа, макар – ако се абстрахираме от субективната оценка – всичко в този свят е построено по този начин или почти така, както са планирали либералите и привържениците на глобалната победа на Запада. Победата е постигната, но тя се оказа съвършено не такава, каквато се очакваше. Това е много интересен момент. Обективно еднополюсния свят като цяло е стабилен и от формална гледна точка нищо не заплашва тази комплексно разбрана еднополюсност, но в същото време нейните оценки стават все по мрачни, а тезисът за „края на еднополюсния момент“ споделят дори най-последователните и убедени апологети на еднополюсността (същият Краутхаммър). Още през 90-те години либералният теоретик на „края на историята“ Франсис Фукуяма се ужаси от собствената си прогноза и побърза да я преразгледа, откривайки обратната страна на явленията и тенденциите, които той акуратно е описал.

В това аз виждам следното. Наблюдателите и експертите ги плаши не онова състояние на еднополюсността, което е достатъчно стабилно, а онези хоризонти, които се откриват, ако се продължат вече съществуващите линии на развитие. За края на еднополюсния момент ни кара да говорим не днес, а утре. Вчера глобалистите са искали днешния ден (а за тях това е утрешния) да бъде именно такъв, какъвто е сега. Но когато това се сбъдна, възникна криза на футурологията, която е неспособна да гледа в бъдещето със същия оптимизъм, както това е било на предишния етап. Краят на двуполюсния свят и изчезването на СССР се представяше като отговор на всички въпроси. Това се случи и бяха получени отговори почти на всички въпроси (в духа на либералната универсалистка догматика). Но субективно това се обърна не в закономерна радост и чувство на удовлетворение, а в конфуз и тревога. Днес са раздразнени и възмутени от статуквото дори тези, които прилагаха най-много усилия за създаването на еднополюсния модел – Бжежински, Кисинджър, Сорос и т.н. Техните прогнози са алармиращи и катастрофални. Така еднополюсността в широкия смисъл свършва не защото е изчерпала своите възможности, а защото оголи пласт от реалността, който субективно ужаси самите й творци. Субективността на тази оценка не бива да смущава – трябва да се вгледаме внимателно в тази реалност и да се опитаме да разберем нейните структури.

Бифуркация: многополюсност 

Ако приемем субективния (!) край на „еднополюсния момент“, можем да фиксираме днешното положение на глобалната система като точка на бифуркация. Съществуващите тенденции или ще се разгръщат и по-нататък в предишно русло, тоест, еднополюсният момент ще продължи (ще продължи да свършва), реализирайки всичките заложени в него възможности, или историята ще направи остър завой и еднополюсността рязко ще приключи, отстъпвайки място на алтернативна – и този път вече нееднополюсна! – система на устройство на света.

И двете възможности не е трудно да са прогнозират, ако внимателно се вникне в същността на еднополюсния момент.

Какво означава избор на алтернатива? Да предположим, че еднополюсността ще приключи, какво ще дойде на нейното място? В днешните условия това може да бъде само многополюсност, която няма да бъде нито връщане към двуполюсна (както в периода на СССР), нито към Вестфалския модел с действителен суверенитет на всички национални държави. Многополюсността ще означава принципно нов тип на райониране на планетата и фиксиране на центровете на силата. Новото при този тип се състои в утвърждаването на множествеността на цивилизациите, въпреки подразбиращата се универсалност, върху която се базира еднополюсният свят. Това е поливерсум (Карл Шмит) вместо универсум. Тази трансформация засяга всичко: геополитиката, ценностите, икономиката, технологиите, идеологията, политиката, джендърните стратегии, социалността и т.н.

Еднополюсният момент се изгражда върху глобализацията на Запада. Западната цивилизация в сегашното й състояние се признава за универсална и нормативна, а самият процес на глобализацията служи за нагледно потвърждаване на това: успешната колонизация и надеждната хегемония се явяват като исторически аргумент за претенциите на Запада за универсалността на своя исторически, културен, политически и икономически опит.

Многополюсната алтернатива с опора както върху традиционализма (Рене Генон, консервативна революция или евразийство), така и върху антропологията (Франц Боас или Клод Леви-Стросс) подлагат процедурата self-fulfilled prophecy на Запада на деконструкция и го конституира като една локална цивилизация, наред с другите. След това започва нормативното утвърждаване на алтернативните локалности и на тяхното право на различие. Върхът на обобщението – утвърждаване на множество от съвместно съществуващи цивилизации, напълно самостоятелни, пребиваващи в диалог и формиращи поливерсума.

На практика това се изразява в симетрични отрицания на цялата структура на еднополюсния момент:

Лесно е да си представиш свят, в който традицията и постмодернизмът се обединяват в радикалното отхвърляне на западноевропейския и северноамериканския Модерн, с целия им набор от универсалистски догми и хегемонистични практики. С подкопаването на монопола на днешния център, полюсът на еднополярния свят, човечеството ще открие пътя към истински свободното развитие с опора на позитивно осмисленото минало, на идентичността и на свободно избраната посока. Всяка от цивилизациите ще определи и реставрира в процеса на деколонизация и девестернизация своите структури – на времето, пространството, човека, обществото, държавата, религията, философията, целите, нормите и т.н. След което ще бъде създадено поле за поливерсален диалог на различни нива – геополитическо, междуконфесионално, социално, икономическо, културно, технологическо.

Контурната карта на бъдещето в този случай ще бъде максимално диференцирана. Ще има няколко „големи пространства“(Grossraum на Шмит)- Северна Америка, Южна Америка, Евразия, Европа,Великия Китай, Велика Индия, Ислямски свят, Пан-Африка и т.н., всяко от които ще представлява нещо аналогично на „империя“. Без да се уточнява конкретния политико-правен статут на тези качествено разнородни образувания, обобщено може да ги назовем „политии“. Отказът от универсализма дава възможност на тези политии, геополитически съвпадащи с „големите пространства“, да организират и оформят своята властова и административна структура, базирана на историческата идентичност и свободния избор. Само след това политията ще придобие по-определен статут – на държава, империя, теокрация, република и пр. При това носител на суверенитета (във всеки един смисъл, включително на суверенната система на ценностите) става именно цивилизацията, представена от конкретна полития. Поливерсалността, взета за всеобщо правило на постеднополюсния, многополюсен свят, гарантира плурализъм и вътре в политията, което всъщност и съответства на цивилизацията, винаги съдържаща в себе си много различни автономни подсистеми.

Преходът от глобализма и сегашния универсализъм, запечатани в еднополюсния момент, към многополюсна алтернатива, строго би съвпаднал с края на Запада, съобразно обвързаността на историческа му съдба с Модерна. Такъв обрат би означавал „край на съвременния свят“, край на епохата на Модерна. Като локално явление Западът би се запазил, но би бил принуден да смени своята идентичност, отказвайки се от универсалистската и колониално-инклузивната си идентичност в полза на коренната и конкретната (което, впрочем, би могло да го спаси като цивилизация и култура).

За да бъде краят на еднополюсния свят именно такъв – многополюсен, е необходимо ни повече, ни по-малко да се премахне стратегическата доминация на САЩ в световен мащаб, да се раздроби евроатлантическата общност на Северна Америка и континентална Европа, да се премахне капитализма и световната финансова олигархия, да се отрече техниката като съдба, да се изкоренят повечето западни колониални практики, да се отърсим от вестернизационните елементи на незападните общества, да се прокълне и деконструира научния мироглед, да се реабилитират религията и сакралността, да се разобличи либерализмът като тоталитарна идеология и да се въстане срещу него, да се отхвърли джендърната политика и да се възвърнат традиционните практики на семейството. Тоест необходимо е навлизане в съвършено нов постзападен век.

Има ли предпоставки за това? Да. Близо ли сме до реализацията на такъв сценарий? Съвсем не, тъй като мащабът на тази програма с цялата си отговорност не разбират не само обществата, но и най-авангардните елити, при това дори в онези страни, където опозицията на еднополюсния момент и американската хегемония е най-силна. Реализацията на този проект изисква глобална революция и съответно съществуване на своеобразен глобален революционен алианс като интелектуално координационно ядро. Това е възможно и дори необходимо, но на практика го няма дори в най-далечната перспектива, дори под форма на проект или намерения. Многополюсната алтернатива е кохерентна и логична. Но засега тя съществува само на теория – теория за многополюсния свят. Това не е малко, но явно е недостатъчно, за да се позиционира като активен фактор за близкия и определен край на еднополюсния момент.

Следователно, ако еднополюсният момент ще приключи преди предпоставките за поливерсум напълно да узреят, а подготвителните структури на глобалната многополюсна революция вече се създадат, тогава краят ще е друг.

Какъв ли?

Геополитиката на нощта: нови същества и сказание за антихриста

От какво се страхуват аналитиците и футуролозите, оценявайки еднополюсното статукво? Страхуват ли се от многополярността? Формално – да, и се стараят активно да й противодействат, стъпквайки още в зародиш и най-малките тенденции в тази посока. Според геополитическата логика най-вероятна платформа за такава многополярност би могла да бъде континентална Русия – на различни етапи от своята история Евразия традиционно изпълняваше роля на главен опонент на Запада. Философията на руските евразийци от 20-те и 30-те години на ХХ век и новото раждане на това течение в неоевразийството на 90-те, подготвиха идейната почва и набелязаха основните тенденции на световната антизападна стратегия. Но и субективно, и обективно, съвременна Русия все още е прекалено далеч от възможността пълноценно да се движи в тази посока, да вземе поливерсума за своя основен девиз и да въвлече в глобалната антизападна, антисъвременна революция другите общества. Това е възможно, но е малко вероятно в близкото бъдеще.

Едва ли именно това внушава ужас на теоретиците на успешно построения „нов световен ред“, карайки ги да говорят за „края на еднополюсния свят“, а значи и за края на този „ред“. Те са страхуват от още нещо. Това второ предизвикателство в точката на бифуркация на настоящия момент произлиза не от многополярността и поливерсума, а от логичното продължаване на онези тенденции, които образуват същността на днешния исторически момент. С други думи, това е иманентен риск за успех, а не провал на глобализацията. Той произтича не от опасенията за това, че еднополюсната глобализация може да бъде свита или повалена от алтернативата (многополюсността), а от това, че глобализацията ще достигне своя логичен предел, тоест ще достигне своята цел. В частност Фукуяма преразгледа тезиса за „края на историята“ не защото му се е сторил преждевременен и недостижим, а защото е видял заложения в него ужас. За да разберем какво всъщност плаши в този случай на успех (а не провал) на глобализацията, ще постъпим по съвсем противоположен начин от тогава, когато построявайки структурата на многополярността, последователно опровергахме всичките основни тезиси на еднополюсния момент, като скицирахме контурната карта на поливерсалната алтернатива. Сега да допуснем, че точката на бифуркация е премината в посока запазване на еднополюсния момент, че той успя да избегне заплахата от глобална многополюсна революция, да усмири Русия, да надвие Китай, да разедини и скара БРИКС, брутално да смаже едва появяващи се клетки на глобалния революционен алианс. В този случай всичките тенденции ще достигнат своята кулминация. Какво ще означава това?

Геополитическата доминация на САЩ ще се превърне в глобална диктатура. Вашингтон ще стане световна метрополия, еднолично управляваща всичките процеси в света, опирайки се на своите безволеви и зависими васали (проектът на „Лигата на демокрациите“ и стратегиите за „цветни революции“ са ярък образец на онова, за което иде реч). Въз основа на това открито ще бъде установена власт на световното правителство.

Либерализмът окончателно ще се утвърди под форма на тоталитарна идеология (третият тоталитаризъм), недопускащ самата възможност да не бъдеш либерал (десен, ляв, крайнодесен, крайноляв, но задължително либерал) под заплаха от репресии ( от социален остракизъм до юридическо преследване).

Цялата икономическа власт ще се съсредоточи в ръцете на световната финансова олигархия, напълно занулила значението на труда и реалния сектор в полза на виртуални манипулации с финанси.

Зависимостта на обществото и човека от технологиите ще се издигне до такова ниво, че ще възникне истинска симбиоза на човека и машината (трансхуманизъм).

С приключването на джендърната политика на триумфите за опционалността на пола, който ще може лесно и многократно да се сменя по избор, ще е демонтиран ейдетическия концепт на човека в полза на чистия индивидуум, способен да приема различни форми (машинни, видови, виртуални и т.н.). Всичките социални връзки ще бъдат окончателно прекъснати. Нормативността на индивидуума постепенно ще прерасне в нормативност на дивидуума – двойствения индивидуум.

Всички граници, предлагащи в една или друга степен поливерсалност, ще бъдат премахнати, всички различия – отменени. В рамките на тоталната прозрачност ще изчезнат градациите на светлината и мрака, предмета и сянката. Световният ден на глобалния свят ще стане неотделим от световната нощ. Еднополярността ще се превърне в безполюсност, където вездесъщата диктатура на тоталитарно-либералното световно правителство ще настигне неподчинилия се във всяка точка на пространството, включително на виртуалното пространство. При това отмяната на границите ще реконфигурира не само полето на международната политика, но и различията между живота и смъртта, измислицата и действителността, виртуалността и реалността, миналото и бъдещето. Абсолютният ред съвпада с абсолютния хаос.

Елементи на такъв утрешен ден вече са налице и онези, които активно способстваха днешния ден да бъде именно такъв, какъвто е, не могат да не се досещат какво ни чака утре, ако всичко върви по план. Аналитиците се страхуват от това бъдеще едва ли не повече, отколкото от това, че либералното утре ще бъде провалено от революционерите на поливерсума. Този ужас не е достатъчен, за да застанат най-авангардните либерали на страната на многополярността, но е достатъчен, за да се отнасят с песимизъм към „еднополюсния момент“, предвиждайки в близкото бъдеще не „нов световен ред“, а световен хаос и геополитика на нощта.

За да се премине от днешното състояние на „еднополюсен момент“ към утрешния (не многополюсен, безполюсен,) са необходими нови аналитици, „нови хора“, които са способни да служат на геополитиката на нощта твърдо и уверено, без колебания, без изпадане в песимизъм. Възможно е за човешкото същество това въобще да е недостъпно и ужасът ще спира движението към хаоса. Затова ще са необходими нови постчовешки същества, капитани на бъдещето на глобализма, с нов набор от свойства и компетенции, възпитани във виртуална среда (желателно в рамките на еднополово семейство), усъвършенствани с помощта на най-нови технологични устройства, позволяващи по-далече да виждат, по-добре да чуват, по-бързо да бягат, по-силно да бият… На бъдещето са му необходими „позитивни мутанти“, способни да прекрачат естествените рамки на човечеството, вървейки по тъмния път на либерализма. Тяхното приближаване се усеща, тревожно виси във въздуха предчувствието за „нови същества“.

Приказката за глобализацията и модернизацията почти стана истинска случка, но се оказа, че това е много страшна приказка, сказание за антихриста.

Когато ще бъде изгубено всичко

И така – бифуркация. Ние говорим за възможност за алтернатива и поливерсум. При цялата си реалистичност проектът за поливерсум, който в общи черти теоретично вече е оформен в теорията за многополюсния свят, е само рационализация на по-дълбок и екзистенциален импулс. Многополюсният свят, макар и възможен, е прекалено добър за съвременното човечество, което просто не го заслужава. Именно затова то се бави, не бърза стремително да се хвърли в посока на спасение, докато има време и сили за това. Поливерсумът показва само хоризонта на човешката свобода, но едва ли ще може да стане пътеводна звезда. Човечеството се гмурна прекалено дълбоко в съвременността, в Запада, в Модерна, за да направи рязък вираж и да се върне към своите сакрални основи, традиции или да се вслуша в авангардната, макар и често амбивалентна критика на онези, които предлагат капиталистическото западно общество да се подложи на деконструкция. Изглежда, човешкият род има намерение да стигне до самия център на нощта, за да достигне нейния край.

Така многополюсността и поливерсумът – глобалният революционен алианс, стават не инженерен проект за това, как би могло да се организира човечеството в условията на дълбока криза на еднополюсния свят, а става етически дълг, есхатологично учение, религиозен порив. Трудно е да се каже как по-ефективно да събудиш спящите: дали като им опишеш прелестта на пробуждането или предсказвайки ужаса на причакващия ги кошмар. Този проблем е решавал Заратустра в началото на своята проповед. Той разказал на хората за свръхчовека, за да ги възхити, но никой не го слушал. Тогава той решил да ги стресне и засрами, като разказал за „последните хора“. Ефектът бил неочакван – това така им харесало, че те извикали: „Дай ни тези последни хора, Заратустра“. Да внуши страх също не се получило. Заратустра плюл, махнал с ръка и отишъл в планината. Изглежда, във всичко трябва да се стигне предела. И ако хората със своето отношение към историята искат да се доберат до империята на антихриста, не може да им сe попречи за това. Но e необходимо да се опиташ и да се постараеш. Затова трябва да се защитава многополюсното устройство на света и да се настоява за поливерсум дори в случай, когато това въобще не би било възможно. А още повече, когато това все още е възможно. Италианският писател Курцио Малапарте е казал: „Нищо не е изгубено, докато не е изгубено всичко“. Засега не е изгубено всичко – това е сигурно, затова бъдещето има свободен контур, различен от „края на историята“ в нейният либерален еднополюсен израз. Но ако ние не съберем кураж, след определено време вече ще бъде изгубено всичко. И вместо тънките и дълбоко човешки хоризонти на многополюсния свят, ще ни остане само безалтернативната геополитика на нощта и политологията на империята на антихриста.

Превод от руски: Снежана Лоза

http://www.memoriabg.com/2015/05/23/geipolitikata-na-noshtta-i-poliversu...