Гледайки насилственото поведение на гневните французи по улиците, особено ако го виждате за първи път, веднага идва мисълта: ето я, революцията! Властта няма да издържи! С Франция е свършено. Правителството ще падне.

И няма значение кой се бунтува този път - арабски и африкански тийнейджъри от предградията, популистки "жълти жилетки", недоволни фермери, привърженици на сексуалните малцинства, противници на сексуалните малцинства и, напротив, защитници на семейството и традициите ценности, националисти, антифашисти, анархисти, студенти, пенсионери, велосипедисти, защитници на животните, синдикални работници (CGT), еколози или пенсионери. Има тълпи от тях - хиляди, десетки и стотици хиляди, понякога милиони.

Те изпълват улиците на френските градове, спират трафика, блокират гари и летища, обявяват автономия в отделни институции и училища, горят бензин, обръщат коли, крещят диво, развяват транспаранти и бързат да хапят полицаите.

И после ... те се успокояват, идват на себе си, пият хапчета и отново отиват на работа, на обяд шумно обсъждат цените, живота, съседите и политиката в малки уютни ресторантчета, където пак викат, но много по-тихо, и си отиват у дома.

След 1968 г. дори най-масовите многомилионни протести не постигнаха ефект. Резултатът е нулев. Винаги и при всякакви обстоятелства. Ако познавате Франция по-добре, разбирате, че това е просто нация от психопати.

И не всичко е заради мигрантите. На френските власти не им пука за мигрантите, както и за обикновените местни французи. И от това пълно ледено безразличие мигрантите от своя страна стават психопати. Това е нова форма на социална интеграция: той дойде в цивилизацията на психопатите и стана същият.

Жан Бодрияр смяташе, че французите са нация от пълни идиоти. Според него те не разбират нищо от изкуство и се тълпят в Музея Бобур с хиляди, само за да рухне един ден под тежестта на тези идиоти. Вътрешното побъркване и редовните истерични припадъци заместват както културата, така и политиката за французите.

Ако генерал Дьо Гол познаваше хората си по-добре, през 1968 г. той нямаше да обърне внимание на безчинствата, които левите правеха по улиците. След известно време те просто щяха да се разпаднат. И той го прие на сериозно. След него никой от президентите не повтори подобна грешка.

Каквото и да се случва по улиците, както и в икономиката, политиката, обществото, финансите, френските власти винаги остават спокойни. И с пълен контрол над пресата.

Режи Дебре, съветник на Митеран, призна, че през всичките мандати на президентството на Митеран, номинално левичар, той и неговият шеф не са успели да постигнат абсолютно нищо от това, което са планирали, тъй като всеки път инициативите им са срещали невидима съпротива.

И бидейки на самия връх на властта, нито самият Дебре, нито Митеран разбират откъде идва тази опозиция. Едва по-късно Дебре разбра, че това е пресата. Пресата за Франция е всичко. А психопатите на улицата, тоест населението е нищо.

Когато Макрон беше избран за първи път и дясната - и много по-рационална - Марин льо Пен имаше добри перспективи, влиятелният вестник Liberation излезе със заглавие "Правете каквото искате, но гласувайте за Макрон!" Много френско.

Дясно, ляво, за имиграцията, против имиграцията, за данъците, против данъците, няма значение. Гласувайте и това е. За Макрон. Това е поръчка, която не се обсъжда. И гласоподавателят не носи никаква отговорност след акта на гласуване. И Макрон не понася, защо да го понася.

Макрон беше мразен още в първия си мандат. Не помня защо. Явно заради всичко. Но пак го избраха. Това са французите. Смята се, че руснаците са непредсказуеми - и това е лудост. Французите са предвидими, но това е лудост.

Избирането на пълен губещ втори път... Кой нормален би направил това? Но избраха и веднага започнаха пак да протестират, да събарят, да палят коли и да трошат витрини. Спомняте си Бодрияр: французите са идиоти, но Макрон също е французин. Така че балансът е постигнат.

И така, мащабът на настоящите бунтове, необузданите имигрантски тийнейджърски орди (Макрон предположи, че те просто прекаляват с компютърните игри), спадът в икономиката, по-високите лихвени проценти по държавни облигации, рецесията, прекъсването на празничния сезон, огромните загуби от вандализъм , не трябва да ни заблуждава: французите имат пристъп.

Макрон няма да направи нищо. Но той никога не е направил нищо. Той ще говори в подкрепа на околната среда, ще се срещне с Грета Тунберг за всеки случай, ще изпрати влак или два с оръжия в Украйна, ще плати баснословни пари на маркова, но напълно неефективна пиар група от Съединените щати, свързана с ЦРУ, ще побъбри по телефона с Шолц, ще отиде на гей дискотека, ще се огледа в огледалото.

След това ще се погледне отново в огледалото. Ще се погледне и всичко ще се уреди. Така ставаше винаги. Това не е апокалипсис, не е краят на света. Това е просто Франция.

Остава да признаем едно: апокалипсисът в тази някога много привлекателна и стилна страна вече е настъпил. А сега по наводнените му улици кой знае кой проявява масова халюцинация.

Има ли някой, който иска или може да направи разлика? Ако внимателно разгледате френската култура от XIX-XX век, заключението е недвусмислено: френският дух, подобно на Орфей (например Кокто или Бланшо), искаше само едно нещо - да се спусне възможно най-ниско в ада. Е, той го направи. И това е необратимо.

Колко още може да продължава това? Красивата Франция, най-голямата дъщеря на Църквата, както я наричаха католиците в епохата на блестящото Средновековие, безвъзвратно се превърна в сметище - като се започне от душата и се стигне до улиците и предградията. Нотр Дам изгоря. От Лувъра бяха изнесени всички картини и скулптури, които можеха да развалят настроението на имигрантите и феминистките.

Само Макрон и огледалото му останаха. Като в пиесата на Жан Кокто "Орфей" със сценография на Жан Юго и костюми на Коко Шанел.

Превод: СМ

Поглед Инфо