4pt

Съвременният популизъм

В последно време европейските интелектуалци обсъждат нова политологическа концепция, ставаща все повече и повече актуална: популисткият момент.

От една страна за това са загрижени левите шмиттианци, такива като Шантал Муф. От друга страна е блестящият идеолог на европейските консерватори, на „новите десни”, на най- сериозната и влиятелна фигура на интелектуалеца в Европа- философът Ален Де Бенуа. И десните и левите публикуват текствове, посветени на популисткия момент, давайки различни интерпретации, спорейки и правейки прогнози за бъдещето.

Какво е това популистки момент?

На първо място – това е появяването в политиката на такива лидери, които стават извънредно популярни, обръщайки се към широките маси без да се грижат  за идеологическата последователност на своите платформи и позиции. Преди всичко това са Путин и Тръмп, чиито възгледи трудно се квалифицират в общоприетите категории- десни, леви и.т.н. Такива лидери разбират и чувстват обществото, какво иска в действителност, към какво се стреми, какво мисли, от какво се бои и отговаря на тези очаквания направо, без да се опитва да облече това в някаква система. И това работи, при това все по-добре и по- добре. От случайност или „сбой” в системата- това постепенно става тенденция. След Тръмп- това вече е глобална реалност, с която трябва да се съобразяваме.

Либерализмът и човекът. Прочит по Киркегор или усещане за жена

Може би в зората на своето възникване преди няколко века либерализмът е бил закономерен етап, воден от стремежа за създаване на едно ново и по-справедливо общество, в което свободата и равенството са крайната и върховна цел на историческото движение. По-късно той се оформя като политика на свободния пазар и на свободното движение на капитали. Днес обаче, в началото на 21 век, наследникът на либерализма – неолиберализмът – трансформира до неузнаваемост висшите идеали на своите апологети и създатели. Той мутира в нови и крайни превъплъщения, които вместо да дадат свобода, създадоха нови и жестоки правила и с тях завладяха западния свят, като си поставиха и глобалната цел да подчинят цялата планета.

Но за това е изписано много. Икономическите, политическите, милитаристичните и финансовите последици от доминацията на неолибералния капиталистически модел в съвременния свят са обект на множество анализи и изследвания, а също така са в основата на надигащата се съпротива сред мислещата част от човечеството. Случващото се в Гърция е актуалният ярък симптом за болестта в тялото на пропукващата се матрица. Дори и някога тя да се пръсне на съставните си части обаче, остава открит въпросът какво ще е останало вътре в нейните недра. И какво ще е това, което ще оцелее.

COUNTER-HEGEMONY IN THE THEORY OF THE MULTIPOLAR WORLD

Although the concept of hegemony in Critical Theory is based on Antonio Gramsci’s theory, it is necessary to distinguish this concept’s position on Gramscianism and neo-Gramscianism from how it is understood in the realist and neo-realist schools of IR.

The classical realists use the term “hegemony” in a relative sense and understand it as the “actual and substantial superiority of the potential power of any state over the potential of another one, often neighboring countries.” Hegemony might be understood as a regional phenomenon, as the determination of whether one or another political entity is considered a “hegemon” depends on scale. Thucydides introduced the term itself when he spoke of Athens and Sparta as the hegemons of the Peloponnesian War, and classical realism employs this term in the same way to this day. Such an understanding of hegemony can be described as “strategic” or “relative.”

In neo-realism, “hegemony” is understood in a global (structural) context. The main difference from classical realism lies in that “hegemony” cannot be regarded as a regional phenomenon. It is always a global one. The neorealism of K. Waltz, for example, insists that the balance of two hegemons (in a bipolar world) is the optimal structure of power balance on a world scale[ii]. R. Gilpin believes that hegemony can be combined only with unipolarity, i.e., it is possible for only a single hegemon to exist, this function today being played by the USA.

In both cases, the realists comprehend hegemony as a means of potential correlation between the potentials of different state powers. 

Gramsci's understanding of hegemony is completely different and finds itself in a completely opposite theoretical field. To avoid the misuse of this term in IR, and especially in the TMW, it is necessary to pay attention to Gramsci’s political theory, the context of which is regarded as a major priority in Critical Theory and TMW. Moreover, such an analysis will allows us to more clearly see the conceptual gap between Critical Theory and TMW.

Ноомахия – битката на умовете. Логосът на цивилизациите

Всяка цивилизация има собствен Логос, собствен ум, собствена структура на съзнание. Съответно ние не можем да съдим, изхождайки например от Западната цивилизация, от нейните норми, критерии и баланс, за другите цивилизации. По-нататък аз се опитвам да обоснова структурата на всяка отделно взета цивилизация, като се поставям на нейно място. Т.е. не описвам ислямския свят или китайската цивилизация както примерно я описват европейците. Аз се опитвам да видя европейския свят с очите на европееца, африканския с очите на африканеца, ислямския с очите на мюсюлманина, китайския свят с очите на китаеца. Разбира се, в пълнота е невъзможно. Нарича се принцип на емпатия, на съчувствие, съпреживяване в онова общество, което изучаваш. Същевременно трябва да се стараеш да не се поддаваш на онези представи, характерни за твоята собствена култура. Това е в основата на томовете „Ноомахия“ и в това е кулминацията на моите философски, теоретични, антропологични и същевременно геополитически, политологически възгледи. В понятието „Логос на цивилизацията“ се влага всичко – и политика, и общество, и религия, и ценности, и етнос, и култура, и изкуство – практически всичко.

Геополитиката на нощта и поливерсумът

От какво се страхуват аналитиците и футуролозите, оценявайки еднополюсното статукво? Страхуват ли се от многополярността? Формално – да, и се стараят активно да й противодействат, стъпквайки още в зародиш и най-малките тенденции в тази посока. Според геополитическата логика най-вероятна платформа за такава многополярност би могла да бъде континентална Русия – на различни етапи от своята история Евразия традиционно изпълняваше роля на главен опонент на Запада. Философията на руските евразийци от 20-те и 30-те години на ХХ век и новото раждане на това течение в неоевразийството на 90-те, подготвиха идейната почва и набелязаха основните тенденции на световната антизападна стратегия. Но и субективно, и обективно, съвременна Русия все още е прекалено далеч от възможността пълноценно да се движи в тази посока, да вземе поливерсума за своя основен девиз и да въвлече в глобалната антизападна, антисъвременна революция другите общества. Това е възможно, но е малко вероятно в близкото бъдеще.