The Fourth Political Theory

beyond left and right but against the center

В последно време европейските интелектуалци обсъждат нова политологическа концепция, ставаща все повече и повече актуална: популисткият момент.

От една страна за това са загрижени левите шмиттианци, такива като Шантал Муф. От друга страна е блестящият идеолог на европейските консерватори, на „новите десни”, на най- сериозната и влиятелна фигура на интелектуалеца в Европа- философът Ален Де Бенуа. И десните и левите публикуват текствове, посветени на популисткия момент, давайки различни интерпретации, спорейки и правейки прогнози за бъдещето.

Какво е това популистки момент?

На първо място – това е появяването в политиката на такива лидери, които стават извънредно популярни, обръщайки се към широките маси без да се грижат  за идеологическата последователност на своите платформи и позиции. Преди всичко това са Путин и Тръмп, чиито възгледи трудно се квалифицират в общоприетите категории- десни, леви и.т.н. Такива лидери разбират и чувстват обществото, какво иска в действителност, към какво се стреми, какво мисли, от какво се бои и отговаря на тези очаквания направо, без да се опитва да облече това в някаква система. И това работи, при това все по-добре и по- добре. От случайност или „сбой” в системата- това постепенно става тенденция. След Тръмп- това вече е глобална реалност, с която трябва да се съобразяваме.

Така многополюсността и поливерсумът – глобалният революционен алианс, стават не инженерен проект за това, как би могло да се организира човечеството в условията на дълбока криза на еднополюсния свят, а става етически дълг, есхатологично учение, религиозен порив. Трудно е да се каже как по-ефективно да събудиш спящите: дали като им опишеш прелестта на пробуждането или предсказвайки ужаса на причакващия ги кошмар. Този проблем е решавал Заратустра в началото на своята проповед. Той разказал на хората за свръхчовека, за да ги възхити, но никой не го слушал. Тогава той решил да ги стресне и засрами, като разказал за „последните хора“. Ефектът бил неочакван – това така им харесало, че те извикали: „Дай ни тези последни хора, Заратустра“. Да внуши страх също не се получило. Заратустра плюл, махнал с ръка и отишъл в планината. Изглежда, във всичко трябва да се стигне предела. И ако хората със своето отношение към историята искат да се доберат до империята на антихриста, не може да им сe попречи за това. Но e необходимо да се опиташ и да се постараеш. Затова трябва да се защитава многополюсното устройство на света и да се настоява за поливерсум дори в случай, когато това въобще не би било възможно. А още повече, когато това все още е възможно. Италианският писател Курцио Малапарте е казал: „Нищо не е изгубено, докато не е изгубено всичко“. Засега не е изгубено всичко – това е сигурно, затова бъдещето има свободен контур, различен от „края на историята“ в нейният либерален еднополюсен израз. Но ако ние не съберем кураж, след определено време вече ще бъде изгубено всичко. И вместо тънките и дълбоко човешки хоризонти на многополюсния свят, ще ни остане само безалтернативната геополитика на нощта и политологията на империята на антихриста.

Светът вече може да си отдъхне. Противно на всички внушения и очаквания, Хилъри Клинтън не успя да се докопа дo Белия дом. Затова – затегнете коланите – колелото на световната история днес прави остър завой, а на кормилото е Доналд Тръмп. И краят на цяла една ера е пред нас.

Изборът на Тръмп, както и изборът за Брекзит, са част от пропукването в основите на съвременната Система – неолиберализмът и геополитиката на войната, крепящи се на световната хегемония на САЩ и на транснационалната олигархия –  прословутият един процент, функциониращ чрез своя център във Вашингтон и чрез сателитите си по целия свят. Един от тези сателити е и самият Европейски съюз, а най-незначителното му подразделение – българският политически елит, който изпълнява методично и без никаква съпротива повелите на преките си началници вече повече от четвърт век.

Всяка цивилизация има собствен Логос, собствен ум, собствена структура на съзнание. Съответно ние не можем да съдим, изхождайки например от Западната цивилизация, от нейните норми, критерии и баланс, за другите цивилизации. По-нататък аз се опитвам да обоснова структурата на всяка отделно взета цивилизация, като се поставям на нейно място. Т.е. не описвам ислямския свят или китайската цивилизация както примерно я описват европейците. Аз се опитвам да видя европейския свят с очите на европееца, африканския с очите на африканеца, ислямския с очите на мюсюлманина, китайския свят с очите на китаеца. Разбира се, в пълнота е невъзможно. Нарича се принцип на емпатия, на съчувствие, съпреживяване в онова общество, което изучаваш. Същевременно трябва да се стараеш да не се поддаваш на онези представи, характерни за твоята собствена култура. Това е в основата на томовете „Ноомахия“ и в това е кулминацията на моите философски, теоретични, антропологични и същевременно геополитически, политологически възгледи. В понятието „Логос на цивилизацията“ се влага всичко – и политика, и общество, и религия, и ценности, и етнос, и култура, и изкуство – практически всичко.

Горе-долу такава е разликата между религията – едно студено понятие, и вярата. Тя живее с нас. Когато ни напусне, това е катастрофа. Tя ни напуска, но и ни крепи в моменти на отчаяние. Българите не са религиозни, просто защото българският клир никога не е бил нито много активен, нито много уважаван. На него по традиция не се доверяваме много, затова е трудно да си български духовник и едновременно да бъдеш висок пример. Има нещо протестантско в българското отношение към църквата. Много често сме вярващи хора напук на църквата. Умните попове го знаят и не драматизират. Българите не са религиозни в смисъла, в който са религиозни поляците, испанците, може би и италианците. Българите са религиозни както са религиозни французите – положително отношение към Светата католическа църква, но с едно наум. Все пак днес Франция живее след Френската революция, когато гориха манастири и вдигаха на вили архиепископи.