Eurasianism

Глобалната мрежа на либералите срещу „този, който удържа”

Днес, в условията на украинската драма, всяка либерална мрежа в глобален мащаб, както и нейният украински контур и което е особено важно, руският контур, въвлякоха Путин в истинска война. При това самият Путин я разбира по-скоро технически и прагматически като политик реалист, но всъщност, и това прекрасно осъзнават самите либерали, войната се води за смисъла на историята, за нейния край, за световното господство на света на анти-Традициите и за финалната власт на либералните расисти. Ако Русия се провали, нищо вече няма да може да удържи глобализацията като пълна „епистемологична” (и не само) окупация на либералния тоталитарен Запад върху цялата планета. Враговете разбират до каква степен е важна мисията на Путин в тази ситуация, въпросът е в това – разбират ли това приятелите му и дори самият той…

Геополитиката на нощта и поливерсумът

Така многополюсността и поливерсумът – глобалният революционен алианс, стават не инженерен проект за това, как би могло да се организира човечеството в условията на дълбока криза на еднополюсния свят, а става етически дълг, есхатологично учение, религиозен порив. Трудно е да се каже как по-ефективно да събудиш спящите: дали като им опишеш прелестта на пробуждането или предсказвайки ужаса на причакващия ги кошмар. Този проблем е решавал Заратустра в началото на своята проповед. Той разказал на хората за свръхчовека, за да ги възхити, но никой не го слушал. Тогава той решил да ги стресне и засрами, като разказал за „последните хора“. Ефектът бил неочакван – това така им харесало, че те извикали: „Дай ни тези последни хора, Заратустра“. Да внуши страх също не се получило. Заратустра плюл, махнал с ръка и отишъл в планината. Изглежда, във всичко трябва да се стигне предела. И ако хората със своето отношение към историята искат да се доберат до империята на антихриста, не може да им сe попречи за това. Но e необходимо да се опиташ и да се постараеш. Затова трябва да се защитава многополюсното устройство на света и да се настоява за поливерсум дори в случай, когато това въобще не би било възможно. А още повече, когато това все още е възможно. Италианският писател Курцио Малапарте е казал: „Нищо не е изгубено, докато не е изгубено всичко“. Засега не е изгубено всичко – това е сигурно, затова бъдещето има свободен контур, различен от „края на историята“ в нейният либерален еднополюсен израз. Но ако ние не съберем кураж, след определено време вече ще бъде изгубено всичко. И вместо тънките и дълбоко човешки хоризонти на многополюсния свят, ще ни остане само безалтернативната геополитика на нощта и политологията на империята на антихриста.

Политичка философија на евроазиството

Во дваесеттите години меѓу белата емиграција изникна движењето на евроазијците. Основачи на евроазиството се Н.С. Трубецкој, филолог и лингвист, основач (заедно со Р.О. Јакобсон) на Прашкиот лингвистички кружок; П.Н. Савицки, географ, економист; П.О. Сувчински, музиколог, литературен и музички критичар; Г.В. Флоровски, историчар на културата, богослов и патролог; Г.В. Вернадски, историчар и геополитичар; Н.Н. Алексеев, правник и политолог, историчар на општествената мисла; В.Н. Илин, историчар на културата, литературолог и богослов; Д. Светополк-Мирски, публицист; Еренжен Хара-Даван, историчар. Секој од наведените претставници на „класичното“ евроазиство (1921-1929) тргнувал од конкретниот културно-историски материјал и опит (географски, политичко-правен, филолошки, етнографски, уметнички итн.) потпирајќи се на него, анализирајќи го и обопштувајќи, се обраќал кон проблематиката на философијата на културата и историософијата, поврзана со дијалектиката на Истокот и Западот во руската и светската историја и култура.

В сакралността не може да се живее повече от 3 секунди

Горе-долу такава е разликата между религията – едно студено понятие, и вярата. Тя живее с нас. Когато ни напусне, това е катастрофа. Tя ни напуска, но и ни крепи в моменти на отчаяние. Българите не са религиозни, просто защото българският клир никога не е бил нито много активен, нито много уважаван. На него по традиция не се доверяваме много, затова е трудно да си български духовник и едновременно да бъдеш висок пример. Има нещо протестантско в българското отношение към църквата. Много често сме вярващи хора напук на църквата. Умните попове го знаят и не драматизират. Българите не са религиозни в смисъла, в който са религиозни поляците, испанците, може би и италианците. Българите са религиозни както са религиозни французите – положително отношение към Светата католическа църква, но с едно наум. Все пак днес Франция живее след Френската революция, когато гориха манастири и вдигаха на вили архиепископи.