СОЦИОЛОГИЯ НА ДЪЛБИНИТЕ

Обществото се състои от две части – надземна и подземна. Надземната част е социумът, това е сферата на рационалното „дневно“ (diurne), където доминира Логосът (λόγος). Подземната част е тъмният, подводен остров на колективното несъзнавано, зоната на „нощта“ (nocturne), тук управлява Митът (μύθος).

Известно време прогресистката наука е смятала, че тези две части се разполагат в диахроничен порядък – сиреч, в древността (и при диваците, нещастните останки (residuo) на древността) е властвал митът, а развитието на цивилизацията постепенно го измества и го заменя с логос и социум. Но тази оптимистична конструкция не издържа дълго време в Западна Европа на ХVІІІ-ХІХ в. В началото на ХХ век вече беше открито подсъзнанието, където до този момент изцяло господстваха вечните и неизменни закони на мита.

Трудовете на Карл Густав Юнг развиха теорията на Фройд и създадоха нова топика на човешката психология. Още Фройд показа, че освен „Аз-ът“ (εγω) в човека активно действа невидимото и изтласканото „То“ (немското „es“, латинското „id“).  Юнг пък е демонстрирал, че долният етаж на „То“ се корени в особената реалност, обща за всички хора. Това е колективното несъзнавано – едно за всички.

Последователят на Юнг, социологът Жилбер Дюран, опирайки се на теорията за колективното несъзнавано и архетипите, доизгради психоаналитичната топика до социологическа – полагайки основи на „дълбинната социология“, или „социологията на въображението“. Така бе открита, изучена и описана втората – подземна част на обществото, в основата на която стои митът.

Обичайните социолози Вебер, Зомбарт, Дюркем, Мос и Сорокин, описваха предимно дневния социум и неговите свойства, тоест социалния логос. Социолозите на дълбините се занимаваха със социалните митове или със социологията на мита.

Изследването на връзката между двата основни етажа на тази топика – тоест между Логоса и Мита – още на първия етап погреба рационалността на понятието „прогрес“ (оказа се, че това не е нищо друго освен рационализация на мита за Прометей – Жилбер Дюран), а на следващия етап доведе до това, че самият Логос, като съдба на западноевропейската култура (от Платон през Декарт до позитивизма) не се оказа нищо друго освен особено издание на мита („асценция“ на мита при Гастон Башлар или режимът „diurnе“ при Жилбер Дюран). Това откритие на социологията на дълбините (на социологията на въображението), с опора върху структурализма на Клод Леви-Строс, на историята на религията (А. Корбен,  М. Елиаде), на психоанализа (К. Г. Юнг, А. Адлер), на рефлексологията (В. Бехтерев), на съвременната физика и математика (Р. Том, В. Паули и т. н.) хвърли съвършено друг поглед върху същността, съдържанието, смисъла, качеството на социалните процеси. Класическата социология, която е фиксирала многобройните грешки на логоса в обществото (да вземем например принципа на хетеротелията – закон в социологията, утвърждаващ, че „социалните процеси почти винаги достигат не онези цели, които поставят пред себе си, преобръщайки причинно-следствената логика, в която свято вярваха бащите-основатели на социологията – позитивистите Огюст Конт и Давид Емил Дюркем), чрез дълбинната социология се доизграждаше до непротиворечива и семантически пълноценна система. Огромният натрупан от социолози-класици методологичен и документален материал започваше да действа съвършено по новому.

Така, в края на ХХ век в общи линии бе оформена „двуетажната социология“, в която изследванията на социума (на социалния логос) се дублираха с изследвания на „социалното подземие“, на „социалния мит“.

СОЦИАЛНИЯТ ЛОГОС

Социологът е призван да наднича от другата страна на „общественото мнение“, на „разпространените представи“, на „здравия смисъл“, тоест – отвъд онези убеждения и идеи, които циркулират сред масите, сред „болшинството“, и образуват основа на „съгласуваната мъдрост“. „Общественото мнение“ никога не съобщава цялата истина, то се намира в промеждутъка между онова, което съответства „на научната“ истина и онова, което е чиста химера, нищо.

pic-6Още Платон в „Държавата“ определи „мнението“ по следния начин: то нещо ни съобщава, но крие нещо от нас, то винаги и във всички случаи ни съобщава не онова, което е на повърхността на съобщението, тоест то ни лъже. По-праволинейните американски специалисти по финансови спекулации и игри на борсите формулираха същия закон по-грубо: „The majority is always wrong“ („мнозинството винаги греши“ – бел.прев.)

Социолозите, анализирайки „мнението“, извличат от него полускриваната  и полуоткриваната истина, а също така обясняват механизма на смисловата тежест на лъжата  (премълчаванията, евфемизмите, проекцията и т.н.). Съвкупността на научните истини и проясненият смисъл и етиологията на заблужденията и лъжите са обект на класическата социология – социалният логос.

ПЕСИМИЗМЪТ НА СОЦИОЛОЗИТЕ-КЛАСИЦИ: ЛОГОСЪТ Е НА РЪБА НА КАТАСТРОФА

Повечето големи реконструкции (гранд-теории) на социолозите-класици са фиксирали тревожния характер на социалните процеси през ХХ век.  И самата идея за „прогреса“, която стана нещо само по себе си подразбиращо се в „общественото мнение“, в определен момент беше разпозната като евфемизъм, призван да смекчи предчувствието за надвиснала катастрофа.

pitirim-sorokinПовечето социолози, и особено Питирим Сорокин, единодушно подчертаваха хедонистичния, материалния, чувствения (sensate) характер на съвременната западна цивилизация, и тези качества все по-дълбоко афектираха върху „социалния логос“ през целия ХХ век. Материалните ценности – „обсебеността от икономиката“, търсенето на егоистична материална свобода и наслада – излязоха на преден план и подкопаваха, разяждаха структурите на рационалната организация на обществото. Почти всички социолози по един или друг начин са предсказвали, че социалният логос на Запада и цялата световна цивилизация, попаднала под решително западно влияние, са заплашени всеки момент от катастрофа.

Това усещане особено се усили в епохата на постмодерна, когато се заговори за „общество на спектакъла“ (Г. Дебор), „режима на симулакрите“ (Ж. Бодрияр) или „краят на историята“ (Ф. Фукуяма). Така например същият Фукуяма говори за „обществото на разривите“, за нарастващо „раздробяване на социалните връзки“ и т.н. Социалният логос се разпадаше пред очите ни, превръщайки се в нещо друго,  което тогава все още трудно се разбираше и изискваше нови социологически методики за разбиране и обяснение.

Някои (например М. Кастелс) плахо предположиха, че логосът не отмира, а преминава в нова форма на съществуване – мрежова. Но това не звучеше много убедително. Във всеки случай, от края на ХХ век класическият социум стои на прага на фундаментално качествена метаморфоза – както казваха оптимистите, или на катастрофа, както подозираха песимистите (например О. Шпенглер).

СОЦИАЛНИЯТ МОМЕНТ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДЪЛБИНИТЕ: ПРОПАДАНЕ В НОЩТА

Още по-предпазливи към изчерпалия се модерн бяха представителите на дълбинната социология, считащи за катастрофа преоценката на Логоса пред лицето на Мита, което по определение и изначално заплашва логоса с колапс и колосална инфлация. Без да са противници на логоса, те само отбелязваха, че гигантската преоценка от страна на едната половина на обществото (дневната) е опасна с възможността на стремителен регрес и падение в противоположната крайност – в несъзнаваното (без каквито и да било смекчаващи и междинни етапи). За такова стремително падение в мита те смятаха европейските тоталитаризми на ХХ век – нацисткият режим (с неговият „Мит на ХХ век“, който по-скоро е жалка и бледа пародия на мит) и СССР с неговия хилиастичен опит да построи „земния рай“).

Инфлацията на логоса обаче в никакъв случай не е приключила с победата над фашизма и с края на комунизма. След като през деветдесетте години на миналия век възникна временна илюзия, че социалният логос най-накрая е намерил своето окончателно въплъщение в либерално-демократичната парадигма (откъдето е глобализмът и „краят на историята“) и сега ще е вечен (американските неоконсерватори се опитаха да въплътят това чрез PNAC – Project for New American Century – проект на Новия американски век и теория за „благополучната хегемония“, „империята на доброто“), през двехилядните години това започна да става все по-съмнително, а с избухването на финансовата криза през 2008 година и с идването на власт в САЩ на тъмнокожия демократ Барак Обама, на всички стана ясно, че предишният епизод  не е бил установяване на вечния „нов световен ред“, а последна агония на западно-центричния логос.

От гледната точка на социолозите на дълбините става дума за колизия на два мита, които действаха през последните три столетия „в подземието“ на западно-европейските общества (и в онези общества, които попадаха под тяхно влияние).

Новото време и Просвещението се дублираха с подема на мита за Прометей, който вдъхновяваше и рационалистите, и  романтиците, и хората на деня, и поетите на нощта. Титанът, хитрецът, лъжецът на боговете (нощта) Прометей (явяващ се ту като Фауст, ту като Луцифер)  даваше на хората огън и знания (денят). От мита за Прометей се вдъхновяваха Шелинг, Юго, Хегел, Маркс, либерали и социалисти. Дори във фашизма – чрез ницшеанската призма за „свръхчовека“  и вагнерианството – той намери своя своеобразен израз.

Но от края на ХІХ век митът за Дионис започна да измества Прометей. Тръгвайки от декадентските салони, той проникна в културата, а след това стана основен мит на работещите в средствата за масова информация (като правило недоучени, пияници, развратници, наркомани и извратеняци, както много точно забеляза Ж. Дюран), в киноиндустрията и по-късно в телевизията, на интелигенти и художници – типичните хора на нощта почти във всички общества. Постепенно индивидуално-хедонистичният стил на „журналистите“, заклетите скептици и противници на всяка рационална организация (тоест на враговете на социалния логос), се пренесе върху цялото общество, което стана общество на развлеченията и наслажденията („общество на спектакъла“).

Дионис измести Прометей (краят на мита за Прометей е описан във великолепната иронична книга на Андре Жид „Лошо прикованият Прометей“). Но и самият мит за Дионис постепенно изгуби своята притегателност, своята динамика и енергия – декадентските перверзии на елита, носещи в себе си нещо стилистично привлекателно, се превърнаха в отвратително гниене на разлагащи се маси, пропадащи в нощта. Плебейските гей-паради превърнаха изисканата атмосфера на салоните на Оскар Уайлд, слънчевата  лудост на Артур Рембо или поетичния жест на Аполон Кузмин в плебейски кич. Дионис достигна на свой ред точката на насищане и се превърна от източник на свежест в застойно стимфалско* блато.

Цикълът на западната култура стигна до своя край. Постмодернът с неговите епифеномени е убедителна илюстрация за това.

Както и да е. Социолозите на дълбините чакат новия мит (възможно, надяват се те, това да е балансиран и интегриран мит за Хермес – групата Eranos, в която влизаха Юнг, Елиаде, Башлар, Корбен, Дюмезил, Шолем, Дюран), но добре разбират, че европейският логос всеки момент окончателно ще пропадне в нощта. Честно казано, много се съмнявам, че тези забележителни хора на неохерметизма ще успеят да задържат онова, което пада или поне да трансформират падението в спусък…

ТОПИКАТА НА ЮНГ

По-горните съображения бяха необходими, за да се стигне до главната тема – до опита да се представи това, което очаква човечеството, след като постмодернът изцяло встъпи в своите права и социалният логос окончателно рухне в нощта на мита. Тоест, на нас ни е интересно да пресъздадем картината на бъдещето в нейното социологическо измерение, с оглед на онези структурни смислови изменения, които ни предстои да преживеем (или да не преживеем, или пък не на нас). Стъпвайки върху социологически реконструкции на класически и некласически теории, можем да изградим различни модели на бъдещето, но тук ще се спрем на психоаналитичната топика на Юнг,  загрижен за съдбата на човека и опитващ се колкото може по-непревзето да опише пълнотата на човешкия фактор в неговите различни измерения – на различните етажи. Преди за изобразим социологията на Апокалипсиса с багрите на Юнг, нека напомним основните параметри на неговата топика.

Според Юнг човекът е сложна система, която се състои от няколко полюса. Основните сред тях са: „егото“, „персоната“, „анима/анимусът“, „сянката“, „цялостната личност“ (Selbst). За пълнота на картината да добавим и „свръх-азът“ на Фройд.

МОИТЕ „АЗ“ И МОЯТА МАСКА

Прието е да се смята, че човекът е рационален индивидуум, назоваващ себе си „аз“. В психоанализа тази функция се обозначава с латинския термин „его“. Свойствата на „егото“ са разсъдъкът, способността за ментални операции, владеене на логически структури (или „пралогични“, характерни за т.н. примитивни племена, диваците), способността за саморефлексия и ясно отделяне на себе си („егото) от външния свят, от „другите“ и „другия“.

Обобщеният социален логос е колективна проекция на „егото“; според Фройд това е „супер-его“, „свръх-аз“. „Егото“ винаги се съотнася със „супер-егото“, което поражда система от социални нормативи и определя по-голямата част от битието на „аз-а“.

По отношение на другите социални „аз“ и по отношение на съвкупния социален логос (свръх-аз), „егото“ се явява като персона, личност, маска. Между „егото“ и „личността“ има луфт. Той се състои в това, че „егото“ има още едно измерение – обърнато навътре в него, което го отличава от личността (персоната) с напълно изчерпваща се социално-логическа функция. „Егото“ има психика, а персоната – няма (тя старателно е скрита и не се зачита). Психиката на „егото“ проличава само тогава, когато персоната започва да се държи или да се чувства неадекватно в социума или  пред лицето на „свръх-аза“, който е даден като норматив в морала и в правилата на мисленето (психично или ментално разстройство).

„Азът“ обикновено се представя за единствен (като резултат от рефлексия на логоса от физическата отделеност на човешкия организъм), но това не е задължително, подчертава Юнг. Деформация на логическите структури, понижаване на менталното ниво или обикновено съновидение леко размиват сингулярността на „аз-а“, неговата единственост и  раздробяват „алтер-егото“ (другото Аз). При някои от психозите това се проявява чрез гласове, по-рядко чрез видения и понякога чрез видения на самия себе си. В някои случаи няколко „его“ могат да придобият много устойчиви форми на идентичност („Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд“ на Р. Л. Стивънсън).

„Аз-ът“ на Юнг не е веднъж и завинаги дадена константа, той е плурален. Понякога Юнг говори за „аз-а“ като за един от комплексите на психиката наред с други „комплекси“.

СТРАНАТА НА КОЛЕКТИВНОТО НЕСЪЗНАВАНО И SELBST (ЦЯЛОСТНАТА ЛИЧНОСТ)

Вътре в „егото“ започва пространството на психиката. В нея има различни пластове – близки до „егото“ (памет, субективна оценка на действията, прониквания отдолу – „инвазии“) и по-далечни от него – самото Несъзнавано.

Несъзнаваното Фройд нарича „es“, „id“, „то“. Самият Фройд ограничава несъзнаваното с индивидуални преживявания и влечения, като правило сформирали се в ранна детска възраст и дори във  вътреутробния период. На свой ред Юнг, в своя прочут сън от 1909 година по време на едно пътуване с кораб със своя учител Фройд,  видял, че в несъзнаваното има по-дълбоко ниво, където то престава да бъде индивидуално и става колективно. Областта на колективното несъзнавано става при Юнг център на неговата концепция (топика).

Колективното Несъзнавано, според Юнг, при всички е едно и също и е населено с вечни митове и архетипове. С това колективно несъзнавано се обясняват устойчивите сюжети на някои сънища (великите сънища), идентичните сюжети на митове, приказки, религиозни видения, художествени произведения. Правилно възприетото и насоченото към светлия изход на повърхността, интегрираното, обзето, прието и сакрално произнесено колективно несъзнавано, Юнг нарича с термина Selbst, self, тоест „цялостна личност“, „себесност“.

АНИМУС/АНИМА И ТЕХНИЯТ ТЪМЕН ДВОЙНИК

И така. Между „егото“ и колективното несъзнавано се намират две основни промеждутъчни инстанции –  аnimus/anima (душа, която Юнг дели по полова принадлежност) и сянка (umbra, die Schatten).

Анимус/Aнима е образът на колективното несъзнавано, каквото то се явява в чист вид на мъжкото и женското его. В своите  изследвания (включително и клинични) Юнг забеляза, че мъжете устойчиво си представят „несъзнаваното“ като жена (оттук е „анима“, душа от женски род), а жените – като мъж (оттук е „анимус, душа от мъжки род).

Има още и сянка, която е тъмният двойник на „егото“, състоящ се от негативни продукти на диалога на „егото“ и колективното несъзнавано. Всичко онова, което дневното съзнание потиска, изключва, репресира, изтласква, цензурира, не забелязва в опитите му да се надигне от безсъзнателните дълбочини, става „сянка“, образува нейната структура и своего рода „антиперсона“ (симетрично противоположна на персоната). Обобщеният образ на „сянката“ е дяволът.

ИНДИВИДУАЦИЯТА КАТО РЕАЛИЗАЦИЯ НА SELBST

Много важна при Юнг e темата за индивидуацията. „Индивидуация“ е хармоничен и премерен, поетапен и плавен преход на структурите на колективното несъзнавано на нивото на логоса. Когато животът на човека е  правилно ориентиран, значи се реализира Selbst, тоест индивидуация. Само в такъв случай „егото“ изпълнява своето предназначение – освобождава навън в областта на логоса онова, което лежи на ниво мит.

Юнг уточнява отношенията между тези инстанции на своята топология, нюансира ги, пояснява детайлите, разгадава загадките на тяхното диалектическо съотношение. Диалектиката на тази структура той открива при пациентите и в произведенията на изкуството, в религиозните доктрини и философскте теории, в биографиите на извести личности и в предразсъдъците на средностатистическия човек. На това е посветено почти цялото му творчество.

ШКОЛА НА СОЦИОЛОГИЯТА НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Пренос на юнгианската топика върху обществото (с някои корекции) ни дава социологията на дълбините или социологията на въображението, развита предимно от Роже Бастид (на снимката) и Жилбер Дюран. Социалният логос (общественото съзнание на Дюркем) е обобщеното его (свръх-азът). На другия полюс е колективното несъзнавано (или социалното несъзнавано). Между тях е човешкото „его“, обърнато към социума със своята личност (персона), а към колективното несъзнавано (нощната страна на митовете) – със своята психика и нейните фигури (анима, анимус, сянката).

Между колективното съзнание и колективното несъзнавано съществува динамика, тъй като в някои въпроси те резонират и са хомологични, а в някои – дисонират и конфликтуват. С това е обусловена и социалната кинетика (в това число и мобилността), и дълбинното съдържание на социалните процеси. Индивидуумът, човекът, на свой ред е момент от тази сложна двуетажна диалектика – на нощта и деня,  diurne и nocturne.

Троичният модел на социалната топика на Питирим Сорокин, различаваща три типа социуми и социални структури (идеационна, идеалистична и чувствена), основавайки се на чисто евристичен подход, получава фундаментална обосновка в трите структури на архетиповете на Дюран – „героичната“, „цикличната“ и „мистичната“, които са пряка митологична хомология на социологическата конструкция на Сорокин. Школата на Дюран – Центровете за изучаване на въображението – направи за 50 години от своето съществуване гигантска херменевтична работа по „митоанализа“ на социологическите системи, по „митокритиката“ на литературните произведения и историческите хроники.

СЪНОВИДЕНИЕТО НА СВЕТА

А сега да преминем към икономическата криза. По-горе говорихме, че е голяма вероятността сегашната финансова криза да е израз на много по-дълбок процес – на падението на социалния Логос, размит или от наситеността с чувствени моменти (П. Сорокин), или от Дионисиевия мит, станал достояние на оскотялите маси (Ж. Дюран). В юнгианската система този процес може да бъде разгледан като „понижаване на менталното ниво“. Да допуснем, че логическите структури на „егото“ и на „свръх-аза“ са се разпаднали под критичния праг. А е много вероятно това да е така, ако се вземат предвид наблюденията както върху руското общество, стремително деградиращо в интелектуален и нравствен смисъл, така и върху процесите, протичащи в западната култура и политика. В този случай ни очаква встъпване на човечеството в режим на Нощта.

В юнгианската топика това означава, че ние се спускаме в колективното несъзнавано. И това не е просто нихилизъм. Концепцията на Нищото, nihil, принадлежи на ред логически структури, способни абстрактно да си представят чистата негативност в контраст с чистото наличие. Но с постепенното размиване на логиката, кристалното Нищо на логическия нихилизъм се явява пред нас не празно, а пълно – напълнено с изплъзващи се смисли, заплетени картини, какофонични звуци, неподреждащи се в никаква хармония. Нихилизмът на Нощта е изпълнен със звуци, цветове и фигури. Само че от позицията на деня това е Нищо.

Оказвайки се под критичната точка, ние започваме да виждаме в Нощта. Та нали там има предмети, които са още по-тъмни от други.

И тук стигаме до юнгианската версия за пост-кризисната футурология.

Социалният логос се срина. Либерализмът, успешно победил всичките си логически и идеологически конкуренти (теокрацията, монархията, фашизма и комунизма), не успя да се справи с бремето на социалния Логос, не можа самостоятелно да отстои порядките на деня пред лицето на задаващата се от всички страни и от отвътре на него самия Нощ (последният опит беше имперската авантюра на американските неоконсерватори). При това, предшестващите логоси бяха безнадеждно развенчани и пометени от него.

Дневният характер на либерализма е относителен. Вероятно той  победи именно затова, че предлагаше най-мекия порядък, най-ненатрапчив логос, най-компромисния и толерантен инструмент от дневната репресия на нощното несъзнавано. Но сега той волю-неволю остана сам пред лицето на хаоса, при това на същия онзи хаос, на който по-рано се опираше.

Ако текущата икономическа криза (а за либералната цивилизация икономиката е сурогат на реда и на логоса) се окаже финална, то ще се случи фундаментално падение на „менталното ниво на човечеството“, светът ще се потопи в съновидение.

Какво ще е то?

НОВИТЕ АКТЬОРИ** НА ПОСТ-АНТРОПОЛОГИЯТА

 

Срутването на „егото“ и „свръх-егото“, тяхното потапяне в тъмната течност на психозата, ще изведе на авансцената нови актьори. Тези актьори вече няма да са класа (както при комунизма) и няма да са раса (както при национал-социализма), и дори няма да са индивидууми (както при либерализма) – всички тези социални идеологии са основаваха върху специфични логически системи и паралелно с тях на доста ясни нощни структурирани митове; това ще са фигури на несъзнаваното, останали от епохата на световното доминиране на логоса. Това ще е режим на пост-логоса, който ще пусне в действие пост-антропологията.

Основните фигури на отношението на „егото“ към несъзнаваното ще придобият автономност и ще станат заместители на „егото“. Човечеството ще чуе „гласове“.

Това, че егото на съвременния човек става динамично, плурално, игрово и произволно, може да се види навсякъде – смяна на професиите, място на живеене (новото номадство), смяна на пола, на никнеймите, поява на дубъли и клонове (като за начало в литературата, филмите и компютърните игри, но утре и в живота) стават нещо обичайно. Животът придобива все по-ироничен, игрови характер. Цикълът се съкращава – смяна на семействата, партньорите, приятелите, държавите и занятията се ускорява с калейдоскопна скорост. Все по-често хората си сменят пола, и тези операции се правят вече не веднъж – днес си жена, писва ти, ставаш мъж, после отново жена и т.н. Но след определена граница – ние едва ли ще я забележим – ще се изпари самата концепция за индивидуалната идентичност, принципът на свободата ще разкъса „тоталитарните окови“ на индивидуалността, в човешкия атом ще се открият отделни компоненти (електрони, протони, кварки), които ще изискат за себе си „нова свобода“ (белгийският писател Джийн Рей предвиди това в разказа си „Ръката на Гец фон Берлихинген“).

И в този момент ние се сблъскваме със серия от много интересни явления и пришествия, определящи панорамата на пост-антропологическия пейзаж.

ПРИШЕСТВИЕТО НА „СЯНКАТА“

Едно от главните действащи лица на юнгианския Апокалипсис ще е Сянката. Фантазиите за самостоятелността на Сянката (в приказките на Х. К. Андерсен и във фолклора) са известен сюжет, нееднократно използван в литературата, театъра и операта. Тъй като „сянката“ е синоним на дявола, то може да се каже, че този образ съвпада с широкото и разнообразно описание на темата за „Антихриста“ и „пришествието на Сатаната“. Гледната точка на Юнг се отличава от религиозния богословския поглед върху този проблем с това, че разглежда фигурата на „дявола“ в духа на учението на Ориген за апокатастасиса, тоест като относително негативна. Според Юнг в „сянката-дявол“ се натрупва всичко онова, което бе отхвърлено от „егото“ в процеса на несполучлива индивидуация, тоест по време на прехода на колективното несъзнавано и неговите архетипове в сферата на Логоса. Затова дяволът не е самостоятелен и първичен, той само символизира съвкупността на човешките несполуки и резултатите на търканията със „свръх-егото“, които, на свой ред са свързани не толкова с индивидуални грешки, колкото с дисонанса и конфликтността на социалния логос (включвайки религиозния и моралния аспект), с митологичния комплекс, лежащ под  основата на обществото. „Сянката“ – това е неуспешният Selbst. И дяволът някога е бил ангел на светлината, но нещо не му е потръгнало…

„Сянката“, която в скоро време ще се прояви, не е задължително да се разглежда само като „дявола“ на християнската религия. В социалния и психоаналитичния смисъл това ще е просто „остатък“, в определен смисъл – сурогат на изчезналия „аз“, и пред лицето на недиференцираното колективно несъзнавано тази фигура на мнозина ще им се стори „спасителна сламка“, тъй като по ниво на идентификация тя ще е по-горе от мятащия се още по-долу митологичен хаос. Затова за пост-човечеството „сянката“, като образ, съхранен от изчезналото „его“, ще е съблазън. „Сянката“ няма да е враг на човека (още повече, че към този момент човекът ще отстъпи място на пост-човека);  тя ще е враг на недиференцираната бездна на неразчленените съновидения.

Каква ще е Сянката в своето пришествие? Това е сложно за визия, понеже социалният пейзаж съществено ще се промени. Крахът на Логоса няма да отмени науката, по-точно технологията, затова размиването на индивидуума спокойно може да бъде съчетано с инерциалното продължение на технологичния прогрес. Затова „сянката“ може да се яви заедно със свита от машини и апарати. Но това няма да е отделно човешко същество или група от същества. Това ще е нещо, наподобяващо облак, мъглявина, мислеща мъглявина, която ще приема различните идентичности, имена, видове. Но тези образи ще са малко смътни, като в мъгла. Едва ли „сянката“ ще се яви под форма на чудовище, по-скоро – като възпоминание, сладостна и плътна мечта.

Това е единият полюс.

АНИМА. ОПЕРАЦИЯ АЛРАУНА

Друга фигура на „юнгианския Апокалипсис“ ще е раз-въплътената Жена–Анима. Това няма да е жена-човек, а ще е женственост в нейния събирателен, мечтателен аспект.

Тук ще трябва да се спрем по-подробно на идеята на Юнг за Анима. Според него анимата не е образ на жена, основаващ се върху животински инстинкт и похотливо наблюдение за женския пол, и дори не е образ,  базиращ се върху генетична памет, както това го представят фройдизмът и материалистическата  психология. Това е създание от чисто мъжко его, което чрез анимата структурира отношение с вътрешния друг (но едновременно с това и с все същото), като се структурира самостоятелно, проектирайки по-нататък това отношение навън – върху другото и върху същото, но вече в рамките на вида (това е жена в социално-джендърен смисъл).

Мъжкото его не знае нищо за женското его, не иска и не може да знае нищо за това. То само отразява върху подходяща социално-биологична материя живия образ, в който говори обърнатото към него колективно несъзнавано. Вътрешната анима и външната жена за мъжкото его (за логоса) е едно и също, при това Анима е първична, а онова, което в реалната жена не съответства на Анима, мъжкото его не забелязва, отхвърля, цензурира и ненавижда. Всичко това е проследено от психоаналитиците върху милиони примери.

Ако мъжката анима изпитва влечение към фигурата на „Мелузина“ (водна жена-фея-риба с опашка и без гениталии), то вина за несъответствието на външните жени на този стандарт ще бъде вменена именно на тях, а не на образа (в който, между другото, няма нищо патологично – той хармонично и плътно е вписан в сакралния лексикон на великите съновидения).

Паралелно изследване е правил Клод Леви-Строс, изучавайки структурите на родството. В митовете на много индиански племена, както и на народите на Африка и Меланезия, а в по-широк аспект и в целия свят, съществува тема за „правилния мащаб на брака“. За да покаже, какво е правилно, митът показва, какво е неправилно.  Така например има безбройно множество устойчиви сюжети за брак с животни, духове, демони и ангели (Книгата на Енох), предмети, чудовища. Това е прекалено далечно родство. Това означава, че егото твърде смело посяга към далечните хоризонти на несъзнаваното и, като правило, приказките предупреждават, че това няма да свърши добре.

Прекалено близкото родство е инцест, табуирането на който е в основата на всички известни социални структури, с редки изключения (зороастризъм,  който легализира и дори предписва кръвосмешение, а също така практиката на привържениците на еврейските секти, разпространяващи учението сабатаизъм в Турция – виж М. Мафезоли). По отношение на анимата това означава, че „егото“ прекалено доближава до себе си колективното несъзнавано, което  крие опасност от разтваряне и приема за колективно несъзнавано свои собствени „еготични“ проекции, което води до стерилност или до раждане на чудовища, тоест до пропадане в областта на „сянката“. „Сянката“ е съвкупност от табута, които човек така или иначе го човърка да наруши.

И тук възниква въпросът: А откъде  се появява мъжкото его? Различните социолози, философи и психолози дават различни отговори. Марксисткият социолог Пиер Бурдийо например смятал, че полът е чисто социално явление, тоест, че „егото“ се снабдява с мъжко качество изключително от социума, от „диктатурата на „свръх-Аза“, а на практика – чрез педагогика и структуриране на семейните отношения. Според Бурдийо, ако едно момче се възпитава като момиче и отношението към него е като към момиче, значи то ще бъде момиче, и неговото „его“ и неговата персона ще са пълноценна женска личност. Върху това се основава съвременната джендърна толерантност и западното тълкуване на правата на човека. Човекът е tabula rasа (така твърдял Локк, класикът на либерализма), върху който обществото пише каквото си пожелае. Така смятал и Маркс.

Във всеки случай можем да предположим, че не полът на душата (анима-анимус) зависи от това какво е егото (мъжко или женско), напротив, полът на душата по обратната логика предопределя джендърната принадлежност на егото. Анима довежда към битието егото на мъжа, за да направи хармоничен процеса на индивидуацията на несъзнаваното – извежда го в светлината на Логоса. И обратно, Анимус екстраполира себе си в областта на логическото чрез женското его, за да осъществи същата индивидуация. Ще уточня, че всички тези съображения се отнасят само до юнгианската теория, според която душата има джендър***.

Във всеки случай, осмислянето на определена автономия на душата, надарена с пол, ни позволява да визуализираме фигурата на Анима, с която, вероятно, ще се срещнем в хода на развитието на световната финансова криза. Тази женственост без жени със сигурност ще може да изпъкне чрез редица архетипове, които диахронично или синхронно ще се манифестират във вид на гигантски женски фигури, тъмни безобразни старици, феи и ундини, русалки и саламандри, във вид на женски стихии – вода и земя. Пластичната фантазия на разпадащия се социален Логос ще придаде на образите технически или виртуални форми. При това няма значение, ще се появят ли тези фигури на Анима в резултат на срив в процеса на клониране или в резултат на развитие на визуалните илюзии на тоталитарния екран. Най-интересното в случая не е технологията на явяването на Анима, а философския смисъл: социалният Логос през последните хилядолетия е бил предимно  мъжки; разлагайки се, той ще изхвърли от себе си последната женска фантазия – както в легендите, семето, пролято от обесения, поражда мандрагора или алрауна (виж прекрасния роман на Ханс Хайнц Еверс „Алрауна“).

Когато ние мислим за женствеността без жени, то ние искаме да подчертаем, доколко Анима е свързана  именно с мъжкото его, а значи, и пост-антропологическият полюс на Анима ще е свързан по-скоро с изчезващите мъже и тяхното потъващо „аз“, отколкото с жени, които от логическа гледна точка ще се оттеглят в особена екзистенциална ниша.

Каква? – сега ще разгледаме.

АНИМУС

Ако Анима е плод на чисто мъжкото его, то Анимус е  плод на чисто женското его. Онзи мъж, който е конституиран от женската мечта, тоест мъжкото въплъщение на „es“, никога не е съществувал и не съществува. Това не е мъжко его, това е нещо съвсем друго. Приказният принц, благородният рицар, героят – всички тези образи ги поражда жената и населява с тях културата. Жената е създала мъжа. В прекия смисъл – тя го е родила, а в преносен – го е измислила. Мъжът е измислен от жената в три форми – като младенец, като герой и като мъдър старец-учител. Това са трите инстанции на несъзнаваното. Puer ludens, хомункулус, лилипут, играещо и смеещо се дете – интимизация на несъзнаваното, което женското его е способно да прегърне, да разбере, да заключи в себе си.  Мъжът-герой е неосъзнаваното в онази форма, с която може да влезе в екзистенционална битка, за да заложи на карта своето битие (в действителност, мъже, които заслужават това, просто не съществуват). И накрая, старецът-учител – това е несъзнаваното под формата на смъртта, която фиксира динамиката на женското его и го замразява в леда на вечността. Такива мъже съществуват само в психиката на жената и оттам попадат в произведения на изкуството. Талантливите феминизирани художници отчитат тънките дипли на женските блянове и ги въвеждат в културата. И вече оттам –  в качеството на модели –мъжкото его ги черпи, което структурно и стилистично е абсолютно друго – стремейки се да съответства на социалните норми, на диктатурата на „свръх-егото“ и да поддържа статуса на персоната.

Отслабването на този натиск на културата  води до там, че мъжете се превръщат в това, което днес виждаме около нас, поради което женското его се отдръпва с отвращение – злобни крещящи сополиви младенци; свиноподобни, похотливи (в най-добрия случай), страхливи и алчни мъжаги; глупави, нагли старци, натрупали през целия си живот само заядливост и вредни навици. Някога социалните проекции на женския дух са тъкали образи на мъже-герои и са ги налагали като стандарт. Когато тази работа е отслабнала, в сегмента на социалния логос, за който отговаряха женските личности в епохата на патриархата, всичко се срина, наоколо виждаме само странни и небрежни същества с нетрадиционна ориентация – freeks and geeks. Патриархатът е бил продукт на екстраполация на женската фантазия.

А какъв ще бъде Анимусът без мъжа?

Това ще е фигура на последния изблик на женските енергии, слънчев герой, свръх-човек, невинен като дете, жесток като мъж и мъдър като старец. Женският диалог с несъзнаваното ще освободи последният залп на еротичната енергия в летяща златна фигура. Тя ще е ефимерна и бързо ще се разпадне, тъй като при липса на социален порядък (от който на повърхността ще плуват само остатъци, residuo – например, пътните полицаи, които лесно ще преживеят изчезването на смисъла и логиката в нещата), Анимусът няма да има в какво да закрепи своята воля за власт. Това ще е проблясък на абсолютната зора на метафизичния „фашизъм“, който ще се очертае на хоризонта, но като мълния ще изчезне в приближаваща се нощ.

Обаче кой знае, възможно мигновеното съзерцание на раждането и изчезването на Анимуса ще бъде зрелище, което илюзорно ще задоволи великото женско очакване.

РАДИКАЛНИЯТ СУБЕКТ

Още една фигура има място в посткризисната (анти)утопия. Този път това не е персонаж от юнгианската топика, а от постфилософски интуиции на „новата метафизика“. Става дума за Радикалния Субект, описан схематично във „Философията на традиционализма“, „Постфилософията“ и в моята книга „Радикалният Субект и неговият дубъл“. Не бидейки юнгианска фигура, той все пак може да бъде описан с термини на „юнгианския Апокалипсис“.

Радикалният Субект е осъществяване на извеждане на архетиповете на колективното несъзнавано в светлината на деня по модел, отличаващ се от онзи социален и културен логос, който е доминирал в цикъла на познатата ни човешка цивилизация. Радикалният Субект е алтернативен Логос (по-точно, логос в потенция, носещ в себе си множество логоси), който споделя с познатия ни до сега Логос неговата дневна природа, но се отнася към колективния несъзнаван и митологичен фундамент  на обществото (културата, цивилизацията) по друг начин, и затова генезисът на предишния (стария) логос за него изначално е бил съмнителен, ако не и фатално неверен.

От философска гледна точка, най-близо до този модел е теорията „Ereignis“ на Хайдегер, която той разработва от 1936 до 1944 г.

Радикалният Субект е способен на индивидуация във всякакви условия, тъй като той оперира с логоса не като с актуалност, а с логоса като потенциалност, тоест в онази сфера, която лежи между колективното несъзнавано (митос) и неговото потапяне в актуалността на логоса, но преди това потапяне да стане необратимо. Това е разтвореният логос, пра-логос.

Радикалният Субект е реализация на Selbst (самостта) в нейната безусловна и свободна от всички обстоятелства форма, и в подобна реализация психиката не участва, тъй като става дума за нуминозни (според Юнг и Ото) хоризонти на духа в чист вид – от другата страна на психическите води. Това е своего рода „сухият път“.

ФИНАЛНАТА КОМПОЗИЦИЯ

Писателят Юрий Мамлеев навремето си точно е написал в заглавието на  един от своите разкази – „Готови сме за Второто Пришествие“. Това е така.

Каква ще е комбинацията на полюсите на пост-антропологията?

Теоретически и следвайки формалните симетрии, това ще са четири динамични пост-идентичности, относително автономни – Сянката, Анимата, Анимусът и Радикалният Субект. Може да предположим, че Сянката-дявол ще се постарае да разшири своята област върху максимално достъпен за нея хоризонт – тоест върху Анима, Анимус и Радикалния Субект.

Как става редублирането на Радикалния Субект, тоест формирането на неговия дяволски симулакър, аз се опитах да опиша в книгата „Радикалният Субект и неговият дубъл“, където под „дубъл“ се има предвид само онова, което при Юнг се нарича „сянка“, но само в онази апокалиптична и социлогична перспектива, която в момента разглеждаме – „сянката“, микрокосмоса, а не микропсихологията. Ето резюмето на тази книга в една формула: да се различи Радикалният Субект от неговият дубъл няма да е лесно,  в това е метафизическият нерв на цялата драма на света (светът е създаден в светлината на телоса на това финално различаване).

Валентността на връзката „Сянка – Радикален Субект“, освен всичко друго ще придаде на сянката метафизично значение, и от инерциална останка на разсипалият се логос ще го превърне в „социално“ значима фигура. Тук, между другото, напълно е уместен и богословският модел за разбиране на дявола, който за разлика от психологическата прагматика на Юнг (с неговата опора на гностиците), формира по отношение на този персонаж верни пропорции – на противодействие, борба, бягство, битка (ако дотогава ще остане още някой, който „не е изгубил ума си“ – защото именно умът към това време не само че  няма „да е свой“, а направо ще изчезне, както изчезва димът).

Златният Анимус, излитащ от периферията на женския хоризонт в сияние на абсолютния фашизъм, вероятно няма да има никакво отношение нито към Анимата, нито към Сянката. За Сянката той е недостъпен – в него женското его се освобождава от самото себе си и от своя грях. От своята сянка, написах аз, помислих и реших малко да променя изречението: „в него женското его се освобождава от самото себе си, тоест, от своя грях, от своята сянка. Женското его е самата сянка. Какво е тогава мъжкото его? Може би просто недоразумение?

Как ще се отнесе към раз-въплътения Анимус Радикалният Субект? Засега не е ясно. И дали изобщо това ще има някакво значение за него…

Обаче Сянката със сигурност ще се постарае да завладее разлятата Анима, да я включи в своята структура, възможно по инерция на паметта, а памет, както е известно на съвременните физици, имат дори материалните вещества – сянката ще види пост-антропологическата симетрия с изчезналото в никъде женско его.  

Още един – пети – елемент ще бъде фонът, който може да се опише като „връщане на древните богове“ (формулата на Хайдегер), като подем на колективното несъзнавано или ад в неговата етимологична форма, невидимото (аид) ще стане видимо (идея, вид). В отсъствие  на репресиращия логос всички митове могат да се надигнат едновременно – без какъвто и да е контрол и без всякакъв ред (Ordnung). Християнското съзнание може да се отнесе към това също толкова смело, колкото го изисква религията. Но и в строго религиозен морален смисъл – изкушението не би имало никаква енергетика и сила над спасяващия се човек, ако в определен момент злото не би придобивало двусмислени черти, правещи духовния и нравствения избор, различаването на духовете в наистина героичен проблем и велик подвиг, а не в подразбираща се от само себе си социално-културна баналност.

Когато злото идва в облик на зло, вече не е толкова трудно да го отхвърлиш. Когато то се кипри в нещо непонятно, но толкова наситено със всичко наведнъж, то да заемеш строга позиция е много по-трудно – всичко се върти и напуска местата си, и  е невъзможно да отличиш едното от другото. Злото е енергично и действено. 

ЩЕ СЕ СЛУЧИ ЛИ ТОВА?

Ще се случи задължително, тъй като от една страна, в общи линии, такъв е сценарият, записан в свещените текстове на човечеството, а от друга – съвременните социология, културология, философия, аналитична  психология – в своя език и в своите терминологии се доближават горе-долу до подобна картина.

Всеки срив в историята на цивилизацията, всяка велика война, природна катастрофа, кървава революция и бурен цикъл на културно, политическо, социално, икономическо и технологично развитие, евентуално биха могли да предизвикат крах на социалния Логос, който явно и доста отдавна се е наситил, минал през основните етапи на своя път – тоест този социален Логос вече  се е „родил, оженил и… споминал“. По време на Ницше това бе вече очевидно. Хайдегер и Шпенглер, както и повечето консервативни революционери в Германия от 20-30-те години, са живели изключително с това усещане за края.

На тази вълна се е извършвала и руската революция – поне така са я разбирали поетите, философите и хората на изкуството от Сребърния век**** (и само те са разбирали всичко правилно). Предложението на пролетариата да се осъзнае като класова идентичност, литературата на А. Платонов, поезията на Маяковски, Клюев, Блок – те вече предвиждат пост-антропологичните движения на раз-въплътените, раз-човечените енергии. Русия-София на Блок е Анима. Клюев пък описва географията на колективното несъзнавано с точност на германски зоолог или земемер. Маяковски създава поетична антология на класовото същество. Платонов обяснява как битието живее и работи посредством светли комуни – неговите герои ядат земя (персонаж от романа „Чевенгур“, назоваващ себе си „Бог“), превъплъщават се в Достоевски, упоително и сладострастно бълнуват  наяве за Роза Люксембург и световна революция.

Ако надникнем по-дълбоко в историята, ще видим, че онова, което е преживявала Русия в епохата на разкола, а Европа по време на Реформацията, напълно може да бъде отнесено към тази категория – светът е свършвал, социалният Логос се е пропуквал и провалял, изпод канарите са се промъквали гигантските фигури на неукротеното подсъзнание.

Репетициите за сегашната криза не бяха малко и културното човечество е готово за това. Онази измама, която ние наричаме „съвременност“ с нейните химери и дреболии, рано или късно трябваше да свърши.

Затова всичко ще се случи, и ще случи скоро, и ще се случи именно така. Е, как именно ще стане – ние не описахме, защото виждаме всичко открито и се готвим да участваме в него.

И все пак, има вероятност този спукан балон да не е бил последен (а например предпоследен). Хайдегер метафизически се удивяваше – „ние живеем на една минута до полунощ, не, май още не, винаги това вечно „още не“…

Но колкото и пъти да се проваляха очакванията за скорошна развръзка, това не означава, че тя никога няма да се случи. Краят може да се забави, но погледнете наоколо – навсякъде е пълно със знаци.  Вероятно ще бъде отложено още веднъж – ще ни се размине, и тази твар отново ще се зарадва и ще се размърда, усещайки, че и този път ще има „все още не“… Допускам и че може би няма да се отложи.

А и да се отложи, трябва да живеем  – да живеем сега – само че да живеем така, че да няма отлагане. И ето че тогава, когато живеем истински, лице в лице с пост-атропологическата развръзка, във нея самата, дори и предугаждайки събитията, именно тогава всичко ще се случи.

Ще се случи, задължително ще случи.

Превод: Снежана Лоза / Memoria de futuro

Източник: Geopolitica.ru

 

Бележки:

*Стимфалските птици са древногръцки митични създания, които живеели на брега на Стимфалското блато в Аркадия. Те имали бронзови пера и медни клюнове. Размножавали се много бързо и се превърнали в огромна напаст. Унищожавали цялата реколта по полето, убивали животните, пасящи на брега на езерото, нападали много хора и превърнали цялата околност в пустиня. Излитайки, от тях падали много пера, които били като стрели и покосявали всичко живо под тях. Херкулес, с помощта на богинята Атина, успява да убие голяма част от тях, а другите се пръснали извън пределите на Гърция, към далечния Понтийски бряг.

**Актьор (от лат. аctor – деятел) – 1. индивид, обществена група, институт или друг субект, осъществяващ конкретни действия; страна, участваща в конфликт. В политологията термините актор и субект се използват като синоними; 2. влиятелно лице, изпълняващо контролираща роля в този или онзи социален процес.

*** Пол: биологичен белег, свързан с репродуктивните органи на индивида; мъж или жена. Джендър: набор от поведенчески норми и роли (мъжки и/или женски), които човек придобива в процеса на социализация; за разлика от пола, джендър ролите са зависими от културата и ценностната система, в която бива възпитаван даден индивид. Джендър ролите се «научават» в семейството, в училище, на работното място; предват се чрез медиите, книгите, киното, институциите, законите.

**** Сребърният век – период в историята на руската култура, хронологично свързан с началото на XX век, съвпаднал с епохата на модернизма.