„Той бе самотен призрак, изричащ истина,
която никой нямаше да чуе.
Но докато продължаваше да я изрича,
по някакъв необясним начин приемствеността не се прекъсваше.
Паметта на човечеството се предава не като накараш другите
да те чуят,
а като пазиш здрав разсъдъка в себе си.“

Джорж Оруел
„1984“

Може би в зората на своето възникване преди няколко века либерализмът е бил закономерен етап, воден от стремежа за създаване на едно ново и по-справедливо общество, в което свободата и равенството са крайната и върховна цел на историческото движение. По-късно той се оформя като политика на свободния пазар и на свободното движение на капитали. Днес обаче, в началото на 21 век, наследникът на либерализма – неолиберализмът – трансформира до неузнаваемост висшите идеали на своите апологети и създатели. Той мутира в нови и крайни превъплъщения, които вместо да дадат свобода, създадоха нови и жестоки правила и с тях завладяха западния свят, като си поставиха и глобалната цел да подчинят цялата планета.

Но за това е изписано много. Икономическите, политическите, милитаристичните и финансовите последици от доминацията на неолибералния капиталистически модел в съвременния свят са обект на множество анализи и изследвания, а също така са в основата на надигащата се съпротива сред мислещата част от човечеството. Случващото се в Гърция е актуалният ярък симптом за болестта в тялото на пропукващата се матрица. Дори и някога тя да се пръсне на съставните си части обаче, остава открит въпросът какво ще е останало вътре в нейните недра. И какво ще е това, което ще оцелее.

Това е въпросът, обект на този анализ – какъв е културният и цивилизационният модел на човечеството, което се продуцира от глобалната неолиберална система.

Считам, че тук е разковничето, което съдържа в себе си отговора за общото ни бъдеще.

Защото сегашната финансова и икономическа матрица така или иначе ще рухне. Рано или късно това ще се случи и то не подлежи на съмнение. Независимо колко бързо ще се завърти колелото на времето, то лети към краха на тази система. Или поне на нейната черупка. Но – всъщност важно е съдържанието. Или, да го кажем по-простичко като един известен български политик – важно е качеството на човешкия материал.

Не се съмнявайте, че глобалната неолиберална система се грижи предвидливо да си осигури, възпита и обучи наследници, които да я продължат в новата й трансформация. Те вече са навсякъде около нас. Те са новото човечество, чието създаване се презентира по целия свят. Ние и Те се оказахме от двете страни на историята и мостовете между нас започнаха да се рушат не с дни, а с часове. Народите все по-забележимо се разделят помежду си на две общности – на поддръжници и опоненти на съвременната световна система. Тук се размиват границите на старото деление „ляво и дясно“, то става все по-неактуално. След падането на Берлинската стена сме свидетели как левите партии, като традиционната европейска левица например, реализираха крайно десни и антисоциални програми. За пример можем да вземем и нашата родна българска действителност. Свидетели сме и на обратния процес – как традиционно десни партии прилагат социални и направо леви политики. За пример вземете Орбан в Унгария и неговата партия „Фидес“, които са трън в очите на евроатлантическия глобализъм. Накратко – делението днес се очертава по оста на един дълбок онтологичен разлом в съзнанието на всеки един от нас, а на повърхността, в обществено-политическите реалности, това се изявява като опозиция на неолиберално и национално-консервативно мислене и поведение. И трябва да приемем, да проумеем тази истина, ако искаме да имаме ясен поглед в бъдещето, което днес творим – битката днес се води за съзнанието на всеки един от нас и тази битка ни прави Свои и Чужди не само в границите на собствените ни държави, но и в европейски, и в глобален план. Огромният отзвук на кризата в Гърция по целия свят и дебатът, който тя предизвика, са само последният и най-пресен израз на този процес.

Но хайде да погледнем в по-дълбоките пластове на това деление.

Обожавам Сьорен Киркегор (почти колкото Юнг), който още преди повече от век и половина го е промислил перфектно. Според него човешката личност екзистенциално живее и осмисля живота си на три нива – естетическо, етично и религиозно. Всяко едно от тях е значимо и има своите важни аспекти в йерархията на човешкото съществуване.

Естетическото съществуване е „тук и сега“, то не мисли за утре, още по-малко за далечното бъдеще. То скача артистично от цвят на цвят и се възползва от всичко, което може да вкуси, опита, придобие. В случая емпиричното познание е водещо в осмислянето на действителността. В симпатичния си вариант естетите са едни очарователни Дон Жуани или хора на изкуството. Тяхната сексуалност е витална и естествена. В по-примитивния си вариант естетическото съзнание е чисто консуматорско – не просто по отношение на материални блага, но и на цяла колекция от емоции. То е лишено от обществения дискурс в осмислянето на действителността и не оцелява чрез общността, а чрез своите индивидуални стремежи. Затова естетите са често анархисти. Те нямат афинитет към реда и закона, даже не рядко го отричат и ненавиждат или са просто безразлични към него. Семейната институция често е ограничител за тяхната вътрешна свобода и разкрепостеност. Дългът и моралът са спирачка в индивидуалния им полет, независимо дали това е полет в небесата или в пропастта.

Етичната екзистенция е ново, по-високо ниво. Тя осмисля избора и отговорността към другите и оцелява чрез общността – била тя семейна, родова, национална, общочовешка. Тук любовта не е просто свободната естетическа любов на Дон Жуан, тя е брак и семейство, дълг и грижа за поколението. Етичният човек е Фауст – той мисли кое е добро и кое е зло не само за своя собствен живот, но и за живота на общността и дори на човечеството; той се ангажира с обществена позиция и се стреми да бъде полезен за другите, защото е разбрал, че всички индивиди са част от цялото. И цялото трябва да бъде добре, за да бъде и отделният индивид добре. Дългът и честта са важни категории в неговото възприемане на света. Моралът и етиката се осмислят по отговорен начин, касаещ благополучието на общността. Ако обаче етичният поглед е изгубил своята естетическа чувствителност и чувственост, той може да бъде твърде сух и строг – затова етичният човек, който пази своя естетически усет, е по-пълноценен и цялостен в своето осъзнаване и съществуване.

Религиозното ниво е третото, последното и най-висшето в йерархията на Киркегор. То съдържа в себе си етичното и естетическото, но е израз най-вече на изконния стремеж на личността към осмисляне на човешкото съществуване в парадигмата от минус до плюс безкрайност. Религиозният човек търси своето място не просто и само в реалната действителност, но и във вселената. Той общува с видимото, но се стреми към невидимото. Той е Авраам и контактува с Бога. Тук няма особено значение коя е религията и дали тя е ортодоксална, защото така или иначе религиозното съзнание функционира чрез своите индивидуални вътрешни посоки. Ако етичното ниво е здраво вкоренено в него, то ще бъде най-вероятно ортодоксално съзнание. Ако ли не, ще бъде друго – разкрепостено, усамотено или дори маргинално. Но при всички положения „тук“ и „сега“ са тесни понятия за полета на неговия копнеж. Ако не съдържа обаче естетическия усет в себе си, религиозният човек може да бъде фанатик, защитаващ страстно моралната и етичната страна на своята религия, или пък ще се формира като краен аскет, отричащ плътското и материалното като част от познанието. Ако пък в религиозното съзнание не е развито етичното ниво, то ще бъде твърде самобитно, уникално или маргинално в своята самоидентификация и няма да признава заробващите го ортодоксални правила и норми, с които колективът го привързва към себе си. Разбира се, религията винаги функционира както на колективно, така и на индивидуално ниво. Но без неповторимото лично пътуване на индивида тя не може да съществува. Защото обществената религиозна опитност неизменно съдържа в себе си индивидуалното осъзнаване и търсенето на отговора на въпроса за смисъла на човешкото съществуване от всеки един от нас. Затова и сексуалността, скрита в нашите най-дълбоки естетически пластове, има своето значимо, важно място в една сакрална (т.е. религиозна) по своята същност концепция за мястото на човека в света и във вселената.

Всяко общество (и също отделната личност) носи в себе си това унаследено познание за йерархията в трите сфери на своето съществуване и спонтанно балансира техните енергии, изграждайки структурите, чрез които функционира. В случая Киркегор много фино се докосва с Юнг, който ще го продължи век по-късно. Но да не се отклоняваме от темата.

Защото тук идва черешката на тортата. Страстта.

Страст, Патос, Желание, Копнеж, Порив, Вдъхновение – наречете го както ви харесва повече. То е едно и също – онази изконна вътрешна тяга, осъзната или неосъзната, която според Киркегор ни дърпа към Абсолюта. Без тази Страст пътят на човека през живота остава безсмислен и безцелен, реално няма път, защото няма порив към движение. Страстта е в най-интимния и съкровен пласт на човешката личност, тя е онтологично заложена и пронизва всичките нива на съществуването – естетическо, етично и религиозно. Тя е самият повод за живот, тя е и стремежът към абсолютното в самия теб – тоест към безсмъртието и към божественото. Тя е чистата енергия, съществуваща без причина, защото просто Е. Тя е целият индивидуален опит на личността, неговото Познание, Вяра, Памет за смисъла на живота.

Прекрасен е Киркегор, нали? Разказах ви го със свои думи, така, както съм го осмислила и интегрирала в своето познание, но реално същината е тази.

Ще кажете – добре, и какво общо има всичко това с неолиберализма?!

Уверявам ви, има. И то много.

Както стана дума по-горе, неолиберализмът не е просто икономическа и финансова система. Освен всичко друго, той е културен модел, който прониква в човешкото съзнание чрез налагания начин на живот. Той не винаги ни принуждава насила да живеем по неговите правила, а ни кара да ги приемем доброволно, като нещо естествено и нормално. Подтиква ни сами да ги изберем. Ето това е тънкият момент. Това е прословутата „мека сила“ или „хибридна война“, за която е толкова модерно да се говори напоследък. Неолибералната глобална система действа по различни начини в различните културни региони на планетата, въпреки че има и много общи методики, като цветните революции например. Но нашият интерес в случая е към културния модел на системата, който прониква в съзнанието на народите от Запада не със знамена и майдани, а неусетно и почти неуловимо. Майданите стават възможни и идват след това, когато моделът е внедрен. Та, нека да видим какъв е този модел.

Естетика на неолиберализма.

На естетическото (по Киркегор) съзнание, поставено в глобалните условия на неолиберализма, е внушавано целенасочено и последователно да функционира изцяло като консуматорско. Стоката е превърната във фикция и висш „идеал“. Естествено, целта е да се обслужва „свободния“ пазар, който също е фиктивно понятие. Емпиричното опознаване на действителността, за което стана въпрос по-горе, е редуцирано до придобиване на материални блага, които се превръщат в смисъл на съществуването. Разбира се, това става подмолно. Медиите и рекламите създават своята матрица чрез непрестанно и последователно промиване на съзнанието. Тоест – поощрява се естетическото възприемане на реалността като абсолютна доминанта в йерархията на сферите на човешкия живот. И в това нямаше да има нищо лошо, ако в случая не ставаше въпрос за най-примитивното проявление на този аспект.

Но по-сериозните и обезпокоителни поражения се нанасят върху сексуалността и чувствеността. Сексуалната освободеност е другият фундаментален принцип и основен лозунг на неолиберализма. Той руши всички прегради, които имат етичен или религиозен характер, като почти напълно и безвъзвратно игнорира другите нива в осмислянето на съществуването. С подмяната на сексуалността най-големият удар е насочен към семейството и неговите традиционни етични и морални ценности. А за религия въобще и дума не може  да става – религиозните принципи са захвърлени на бунището на новия свят. Предефинирането на пола и джендър пропагандата нахлуват грубо в най-интимните и животокрепящи архетипове на човешкия природен и цивилизационен генотип. Не случайно първото изискване за приобщаване на нови държави към модерния западен свят е организирането на широка гей-пропаганда и признаването на еднополовите бракове. Можем да вземем за пример и България – единственият случай, в който западните посланици се обединяват в обща декларация, и то с недвусмислено императивен тон, е подкрепата за ежегодния гей-парад, който между другото те финансират. Чуждите посланици не се обединяват срещу бедността или липсата на достъпно здравеопазване например, те се обединяват единствено в защита на хомосексуализма и транссексуалността. Лобизмът се дирижира от най-високo международно ниво. Спомнете си и „победителката“ в Евровизия – брадатата Кончита Вурст, която/който дефилира бляскаво в Европейския парламент и беше посрещнат/а с аплодисменти от европейските депутати. В САЩ съвсем наскоро беше приет закон, който легитимира гей-браковете във всички щати и Белият дом заяви, че целта е това да стане в целия свят.

С две думи – естетическият (по Киркегор) фундамент в осмислянето на действителността е сведен до крайна пазарна и сексуална разкрепостеност. Но за съжаление не е само това. Етичният и религиозният принцип във функционирането на обществата са изместени и потиснати, дори са отстранени извън нормите на неолибералния свят. Обикновено това не се осъзнава в дълбочина и не се осмисля като сериозна заплаха, защото в човешките съзнания морално-етичните и религиозните импулси са успешно притъпени и дори заличени, затова те не са в състояние да „светнат“ като коректив за случващия се „естетически“ произвол. И дори повече. Новият етичен норматив е преформулиран до степен на обслужващ правилото, че всъщност няма етични и религиозни правила. Наскоро собствениците на сладкарница в американския щат Орегон – Арън и Мелиса Клайн – получиха глоба от 135 000 долара за това, че са отказали по религиозни причини да направят сватбената торта на лесбо-двойка. Те са обвинени и осъдени за дискриминация без право да коментират публично причините за отказа си.

Така, без наличието на етична, морална и религиозна оценка, пазарният, финансово-олигархичният и сексуалният разгул не могат да бъдат наречени съответно пазарен, финансово-олигархичен и сексуален разврат, какъвто всъщност са.

Етика на неолиберализма.

В модерното западно общество е наложен диктатът на малцинството. Това е основно правило – независимо дали става въпрос за обслужване на олигархичното, сексуалното или етническото малцинство. Важното е да бъде легитимирана етиката на малцинството и тя да поддържа именно малцинството, а не мнозинството, задушавайки традиционния морално-етичен кодекс (както се случва с американската семейна двойка сладкари). А последният е вграден като крайъгълен камък в колективното познание на всеки народ и в същността си представлява не просто неговия културно-исторически и цивилизационен фундамент, не само поддържа живота на общността във времето, а пази устоите на семейството и на живота на отделния индивид. Подмяната е брутална, безмилостна и има една едничка цел – разрушаване на основите на традиционните общества, принудителното им вкарване в общ калъп и превръщането на човечеството в еднородна, хомогенна маса, лесна за управление, манипулация и контрол.

Естествено, за да се случи всичко това ефективно, политиката на диктат на малцинството използва традиционната лексика на мнозинството – права, свободи, свобода на словото, дискриминация и т.н. Гигантската манипулация умее да опакова перфектно моделите на подмяната, като ги оставя кухи откъм реално съдържание. На тази въдица се хващат дори и левите противници на дясната неолиберална система, което е най-големият парадокс в цялата картина. Преобладаващата част от казионния ляв елит използва в борбата си срещу неолиберализма именно неговия идеологически инструментариум и в този смисъл битката е обречена, защото инструментариумът е измислен точно от Системата и когато го използваш като оръжие, ти на практика ставаш елемент от самата нея. В голямата си част елитите на ляво мислещите хора са убедени в своята битка за социална справедливост и за равни права на всички хора, но всъщност те са културен и естетически (по Киркегор) продукт на същата тази неолиберална доктрина, срещу която се изправят. Битката на левите остава чисто социална, тя е борба срещу турбо-капитализма. И толкова. Само че социалната несправедливост и обслужването на интересите на олигархичното малцинство са част от един много по-широк и мащабен замисъл, който действа на всички нива – затова съпротивата може да има резултат единствено ако се води на всички тези нива, по целия фронт на въздействие върху човешкото съзнание.

Да вземем за пример правата на етническите малцинства. Левите либерали винаги са защитавали тази идея, защото тя естествено кореспондира с тяхната борба за социална справедливост. Само че концепцията за правата на етническите малцинства е част от инструментариума на неолиберализма, който има и съвсем други, скрити цели. Резултатът от тази неограничавана с нищо толерантност е осъзната вече в цяла Европа – мултикултурализмът на практика претърпя пълен провал, а Европа се арабизира и африканизира, губейки с необратимо бързи темпове собствената си цивилизационна идентичност. Доктрината за диктат на малцинството изисква пълно съобразяване с чуждия културен модел до степен на потъпкването на своя собствен. В родната ни действителност тази изкуствено наложена доктрина доведе до демографски и социален срив, чийто горчиви плодове берем днес. Циганското малцинство получи щедро безброй права, но никакви задължения в замяна – за да се стигне до днешната фаза на проблема, а именно – той вече е нерешим.

Същото е положението и с правата на сексуалните малцинства, които насила се преекспонират на обществената сцена, при положение, че реално никой не ги дискриминира. Гей-пропагандата е най-мощното и в същото време тайно оръжие за раздробяването на традиционните обществени устои. Стремящо се към социална справедливост, лявото либерално мислене не вижда проблема, не отчита дълбоките поражения в цивилизационните и онтологичните опори на обществото.

Затова в голямата си част съвременното ляво на практика е приело културния неолиберален модел – то всъщност е негов културно-етичен продукт. Политическата платформа за борба с капитализма е невъзможна без съпротива на всички нива, в които действа съвременната матрица. Именно затова традиционното деление в обществено-политическите нагласи „ляво-дясно“ се трансформира по нов начин и той е глобализъм-антиглобализъм, като разломът е между центробежните и центроустремителните спрямо традиционната културна идентичност сили. На национално ниво това се изявява не само като борба за възстановяване на държавния суверенитет, но и като битка за възраждане на националната идентичност, в която са ориентирите на обществото в неговото културно и историческо движение.

В заключение може да се обобщи – кухите и изпразнени от реално съдържание клишета за права и свободи на всички видове малцинства са коварният инструментариум, с който етиката на неолиберализма на практика доразрушава разклатените вече устои на Западната цивилизация и подменя както нейния демографски състав, така и културната й идентичност, като стремежът е този процес да обхване целия свят.

Разбира се, че малцинствата имат право на своето съществуване и самоопределяне. Това никой не го оспорва и е важно дебело да се подчертае. Но в случая става въпрос за политики на диктат над мнозинството – а това вече е нещо съвсем различно.

Като естествена реакция на този процес се възраждат движения в другата крайност на обществения спектър – леви и десни националистически движения, част от които на практика също обслужват целите на неолиберализма и изпълняват неговия основен принцип – „Разделяй и владей“. Обаче. Умишлено не се артикулира достатъчно ясно разликата между патриотичните обществени нагласи, стремящи се към суверенитет и идентитет, от една страна, и ксенофобския национализъм от друга страна. Всички те се поставят, вкл. и от казионната европейска левица, в зоната на опасните обществено-политически формации.Което разбира се не попречи и на левите, и на десните либерали да подкрепят и финансират именно крайните националистически движения в Украйна, довели на власт фашистката хунта в Киев с цената на хиляди невинни жертви.

И всичко това стана възможно, защото най-коварният, смъртоносният удар беше насочен в най-дълбокия пласт на човешкото съзнание, а именно – в сакралната и доскоро неприкосновена зона на съществуването. Религията.

Религия на неолиберализма.

По тази тема може да се пише и говори много. Трудно е да се анализира в кратко изложение този фундаментален въпрос, защото той касае не просто екзистенциалното битие на съвременния човек, а и неговото оцеляване като homo sapiens.

Но да го кажем простичко – религията е свещеното отношение към Живота. Тя е вградена в основите на всички общества, откакто свят светува. Религията е унаследеният, вроден стремеж към невидимите измерения на битието – пътят, по който човекът търси смисъла на своето съществуване. Тя е онова, което си мислиш, когато си сам. Тя е и копнежът към любовта и красотата, и Страшният съд на съвестта. Тя е животът на вселената във всеки един от нас.

Религията държи обществото единно чрез своите невидими връзки, сакрални пространства и взаимодействия. Не бързайте обаче първосигнално и по инерция да приемате за религия само християнството и църквата. Защото религиозното съзнание съществува много преди тях. Безспорно е обаче, че ортодоксалната религия има своята значима роля и стойност, защото освен всичко друго, тя е и културно-цивилизационният модел, по който е избрала да функционира и да оцелява общността. Тя е обединяващото свещенодействие, което ни държи заедно, тя е и паметта по нелекия път през историята. Но религията е много повече от всичко това. Влизането в църква, запалването на свещ и празнуването на църковните празници не ни правят религиозни в дълбокия смисъл на думата. Това са само формата и действието. Религиозен те прави преди всичко способността да можеш да си сам. И да поискаш да погледнеш в себе си и отвъд себе си – в смъртта и в живота, да имаш смелостта и честността да си зададеш Големия въпрос – откъде идваш и къде отиваш. И защо.

Сами разбирате, че всичко това днес е демоде. Homo religiosus няма място в съвременния глобален свят, който разрушава граници по целия хоризонтал и вертикал на съществуването. Религията днес е просто нелеп предразсъдък, досаден остатък от други епохи, който не се вписва в консуматорския шаблон на продуцираната модерна естетика и етика. Не е пресилено да се каже, че съвременният човек, десакрализирайки живота си, изгуби смисъла на своето съществуване. Като следствие и успоредно с това, се саморазрушава отвътре и общността, лишена от усета към своето минало и бъдеще – защото това, което я крепи като единно цяло, е съвкупност от опитност, познание и визия по целия времеви континуум. Фиксацията единствено в настоящето лишава от приток на кръв сложния обмен и движението в кръвоносната система на националното тяло, която пренася животоподдържащия дух през времето и дори отвъд времето.

Нерелигиозното общество е лишено едновременно от духовна памет и от мотив за движение. То остава приковано като пеперуда единствено в „тук и сега“ и тялото му изсъхва като хербарий без живителните сокове, поддържащи връзката и равновесието между сакрално и профанно. Реално човекът на 21 век обитава само плоскостта на профанното живеене, затова губи усещането за сакралност в своето съществуване.

Съвременният човек в неделя не ходи на църква. Молът е новият му храм, а лъскавите стоки са новите му икони. Домът като свещена територия също е в разпад – дори интимни, съкровени моменти в общуването между майка и дете, като кърменето, имат почти истеричната претенция да бъдат публично демонстрирани. Сексуалността – този най-дълбок магически интим, излиза разголено и шумно на площада, за да легитимира публично своята десакрализация и еднополова трансформация. Сексуалността е лишена от своето свещено основание – любовта между мъжа и жената и продължаването на живота. Всичко тайно вече става явно. А Големият брат е навсякъде – в окото на камерите, в екрана на компютъра, в дисплея на телефона, в чипа на кредитната карта. Системата дебне отвсякъде.

Така човекът се оказа лишен от своя интим – а той е уютният дом на вечността във всеки един от нас. Затова религията остана бездомна и прокудена от човешкото съзнание.

Що се отнася до официалната религия – нека погледнем за пример до болка познатата родна действителност. Църквата е дезертирала отдавна от своето истинско призвание. Вместо да бъде реален коректив в обществените процеси и да изказва на глас недъзите в живота на общността, тя се занимава с напълно частни, дори безобидни на общия тревожен фон казуси, като йогата в матурите по български език или „жизненоважния“ въпрос дали трябва да се работи в неделния ден. Това е почти безумна неадекватност. Църквата отдавна се е превърнала в придворна дама на властта, облечена е в овехтели дрехи, потънала е в светски разгул и вътрешни противоречия. Нейното декоративно и формално присъствие на сцената я поставя на светлинни години от ролята, която е имала през вековете за съхраняване на културата и духовността не само по нашите земи, но и в целия източноправославен свят.

Католическата традиция в Западния свят има по-здрави корени и авторитет в публичния живот. Но и нейната роля е чисто представителна, въпреки широкото отразяване на дейността на папата и неговите пътувания по цял свят. Главата на римокатолическата църква се радва на голям медиен и обществен интерес и папа Франциск действително е интересна, интригуваща личност. Но той няма лостове за реално влияние в съдбовните обществени процеси, въпреки честото му влизане в ролята на коректив на случващото се в глобалния свят. А тайните, които крие Ватикана в своите тъмни лабиринти, са обект на множество и непрестанни догадки и конспиративни теории, които не винаги са лишени от основание и компрометират допълнително отслабващото влияние на институцията.

Ролята на религията в християнския свят, за съжаление, е сведена до чисто представителни функции. Като цяло, връзката между човека и църквата изтънява все повече. И човекът остава все по-сам в пътя на своята вяра.

Възраждащият се паганизъм е друга голяма тема. Всъщност, той никога не е и умирал, защото е свързан онтологично с най-древните и устойчиви архетипове в човешкото съзнание. Езическата душа като най-архаичен колективен идентитет винаги е дишала под пластовете на християнството и здравият й корен не е изтръгнат и до днес. Но това, което за две хиляди години не успя да направи християнството, днес е на път да го направи задушаващата хватка на Системата, потискаща и обезсилваща всяко религиозно съзнание, независимо от неговото самоопределение и принадлежност.

Страстта и неолиберализмът.

Ще ви призная, че най-много ми е мъчно за загубата на Страстта. За патоса, за вдъхновението, което пронизва всички нива на съществуването и е способно да регенерира липсващите звена, да възкресява живота от смъртта. Страстта днес тлее. Когато я видя да искри в нечии очи, това ме прави радостна и неволно се усмихвам. Страстта води надолу към корена и въздига нагоре към небесата. Тя държи в баланс силите в човешкото съзнание, тя крепи равновесието на енергиите в обществения живот. Тя е самата воля за живот. Без Страст няма любов, няма красота, няма творчество, няма наука, няма истинска политика, няма живот. Но днес очите на хората са все по-изпразнени от Страст, те са все по-безразлични и унили. Хората скъсиха твърде много пътя на Страстта по вътрешния си вертикал и тя вече не може да се движи свободно нагоре и надолу, да се въздига и да пропада от минус безкрайност до плюс безкрайност, да свързва плътта с духа, ума с чувството, мрака със светлината, тъгата с радостта. Там, в естетическите пространства на съзнанието, плътта не може да бъде обожествена без Страст. И там, по средата на вертикала, моралът остава сух и кух без нея. И горе, високо, Абсолютът остава далечен и абстрактен без Страстта, и пътят към него потъва в мъглата.

Нима ви радва плът, която не може да бъде обожествена?

Нима ви радва Бог, който е твърде далече, за да ви чуе?

Нима ви радва човечество, което е забравило свещения път от Земята към Небето?…

Ето, че това все пак се случи.

„1984“ се сбъдна. И това е криза.

Хайде да обобщим всичко дотук.

Ако използваме за ориентир в размишленията си модела на Киркегор, се налага обобщението, че трите основни сфери на съществуване на човешката личност и на общността не са балансирани. Днес те не са поне в относителна хармония и равновесие. Западното неолиберално обществото е залитнало фатално на една страна и куцайки все повече, върви към своето безпаметно и неясно бъдеще, а след себе си е повлякло и целия останал свят, включително и нас – бедната колонизирана периферия на империята.

Без облагородяващия дух на етичното осмисляне и религиозното проникновение, естетическото ниво на съществуването пропада до нивото на плоското и профанно консуматорското живеене от ден за ден. Любовта се свежда до сексуален акт и евтина площадна порнография, а полът изчезва като биологично, природно и архетипово понятие. Изкуството остава самоцелен естетически израз без смисъл и послание – защото сферите, към които то трябва да въздига, са задушени. Спомнете си онази ексцентрична „изложба“, на която посетителите трябваше да гледат празни бели платна и да си въобразяват какво е можел да нарисува художникът. Безцелното естетизиране на изпразнения от съдържание и фрагментиран вътрешен свят е израз на безсилието, което доминира в опитите да се даде израз и посока на иначе съзидателните творчески енергии. Без неписаните, но унаследени от създаването на света етично-морални норми, семейството се изражда и изчезва като институция. Новият вид домакинство, което вече е легализирано като семейство от бял и черен мъж в ролята на майка и баща на жълто дете, няма никакви корени в колективния биологичен и културен фундамент на човечеството. Как може мъж да бъде майка, Боже мой?! Това само по себе си е безумие, което хората, развяващите знаменца в цветовете на дъгата, дори отказват да видят, камо ли да проумеят. Но няма и как да го проумеят, защото онтологичният религиозен импулс в съзнанието им е притъпен или заличен. Дори левите либерали, борещи се срещу глобалната капиталистическа система, развяват разноцветните знаменца на гей-парадите, с което недвусмислено се присъединяват към същата тази система. Дори и те не виждат, че проблемът е системен и е абсолютно невъзможно да се пребориш „на парче“, поддържайки на практика част от манипулативния инструментариум за въздействие върху човешкото съзнание.

Без красивия, естествен и чувствен импулс на естетическия порив, етичното ниво на съществуването остава догма и лозунг, отдалечен безвъзвратно от фината и деликатна същност на сложната човешката природа. Без обратната връзка с нуждите на обществото и на отделния индивид, това се нарича диктатура. Етиката и нормите на неолибералната диктатура са изпразнени от съдържание, защото са съобразени единствено с нуждите на определени малцинства, но не и с нуждите на мнозинството. За съжаление, голямата част от малцинствата не стават по-щастливи от правата и привилегиите, които получават де юре – защото не получават почти нищо де факто. Нима една гей-двойка ще стане по-щастлива, ако законът й позволява да встъпи в брак?! Съдържимото на емоционалната връзка остава същото, а легитимирането й като брак носи временно удовлетворение. То няма да запълни онази драматична и дълбока бездна, в която е въпросът на всеки гей – „Защо съм различен?“. Законът няма да даде отговор и бяга от него, защото е лишен от дух и защото е откъснат от религиозно и естетическо осмисляне на този сложен въпрос. И защото действа като закон, преследващ съвсем други цели, намиращи се извън брака на гей-двойката. Тези цели са насочени към останалата част от обществото, чийто традиционен морал трябва да бъде разрушен. Не случайно реализиралата се в живота и мислеща част от хомосексуалистите отказва да участва в подобна пропаганда. Мариус Куркински например от години се дистанцира от тези акции с думите: „Не се гордея, че съм обратен и не желая да го навирам в очите на хората. Не бива да ядосваме нормалните хора, никой от нас не е малтретиран, че да правим подобни циркове и клоунади“. Така е. Мариус знае много добре, че осмислянето на този вътрешен казус не става през закона, а през фините и интимни нива на религиозното съзнание, което за съжаление днес е откъснато от морала и етиката на съвременното общество. Затова и загрижеността за неговото благополучие е куха и празна откъм съдържание. Етиката е фиктивна и е лишена от истинско познание. Междувременно светът става все по-несправедлив, а хората – все по-нещастни и бедни. Саморегулиращите се морално-етични енергии почти не функционират или са неутрализирани бързо, срещайки силната съпротива на статуквото. Хората спазват закони, които правят живота им все по-труден. И това е така, защото съвременната етика е лишена от естетическо и религиозно основание.

Вече стана въпрос, че религиозното ниво на съществуването в западния свят е почти игнорирано. Но там, където е нужно, в другите райони на света, то е пуснато в действие. Религия, необлагородена от морално-етичните и естетически нива в осмислянето на действителността, се трансформира във фанатична, сляпа сила, която руши и убива всичко по пътя си. Светските режими в арабския свят поддържаха необходимия баланс между тези тъмни обществено-религиозни енергии, държаха духа в бутилката. Днес виждаме кървавите последици от вносните арабски пролети и чуждата военна намеса – те свалят светските режими един по един и подклаждат религиозния фанатизъм, което не е трудно за тази част на света. След инцидента на полигона в Анево се разбра, че дори и бедна България доставя оръжие на сирийската бунтовническа армия. Ужасяващите престъпления на ИДИЛ превръщат насила исляма в религия на терора и на нечуваната жестокост. Създаването на Ал Кайда, финансирането на муджахидините, въоръжаването на Ислямска държава – всичко това стана с помощта на Запада, който реши да подпали целия свят, за да установи планетарната си хегемония. Западът превърна исляма в световна заплаха. Допълнителните „екстри“ от този стратегически предизвикан религиозен пожар вече са по бреговете на Италия в препълнените с бежанци лодки, те са и на нашата граница, и пълзят нагоре към Стария континент. Етническият състав на Европа е в процес на подмяна не от днес, но бежанската криза води развръзката на вече нерешимия проблем до измеренията на хуманитарна катастрофа.

Накратко – съвременният западен неолиберален модел се компрометира и се провали безвъзвратно по всички направления. И тази истина вече не може да се скрие от света.

Въпреки това, ние сме вперили взор в рулетката на историята и цялата ни визия за бъдещето се изразява в хазартно залагане и надлъгване. Всеки се надява да спечели джакпота и хвърля заровете, воден от егоизъм и примитивен инстинкт за оцеляване – и това се случва както в индивидуален, така и в обществен, така и в глобален план. Но печелившите в прекрасния нов неолиберален свят остават все по-малко, а губещите, разорените и пожертваните – все повече.

Това все някога ще се промени. Как?! Това е въпросът, нали?

Казионната политическата класа у нас е негодна и е част от системата. От нея не можем да очакваме нито чудеса, нито някакъв внезапен катарзис. Тя е купена, контролирана и натискът отвън е огромен, а жертването на цели европейски държави не е никакъв проблем – погледнете само Украйна и Гърция. У нас дори Левицата е почти напълно либерализирана, като през т.нар. „преход“ скъса без никакъв сантимент добре функциониращия социален договор от времето на социализма. Десните красавци са на евроатлантическа хранилка и никога няма да се откажат от благините, с които се купува тяхната преданост към системата. Популярните патриотични партии не могат да налучкат нужния баланс, за да привлекат повече интелигентни и можещи личности към своята кауза. Част от тях нескрито предадоха електората си и станаха слуги на статуквото.

Неказионните националистически партии нямат потенциала за обединение. Те са малки, действат разпокъсано и често стигат до крайности в интерпретирането на процесите, като компенсират отминалото величие със сугестирало националистическо говорене, а и често остават в мрежите на конспиративните теории.

Интелектуалният ни елит е потиснат, резигниран или маргинализиран. Той също е отвратен от политическата класа, но освен това е обиден много на своя народ, който не можа да се превърне в гражданско общество и остана просто население. Експертизата на ситуацията спира до границата на анализа и не дава визия за оздравяване или изход от положението. В повечето случаи болестта на българското общество се счита за нелечима според неговия интелектуален и академичен антилиберален елит. Констатацията, че всичко е изгубено, всъщност е в полза на самата Система и й върши перфектно работа. Затова много способни анализатори са оставени свободно да популяризират из медиите своите достоверни и песимистични обобщения.

На този прекрасен фон народът е обезверен, отчаян и е на прага на физическото си оцеляване. Той е разочарован от всички и всичко и отдавна няма никаква идея какво и защо се случва. Периодично разпознава някого, набеждава го за месия, но истински месия така и не дочака. И толкова.

Ето това е накратко положението.

И то наистина е отчайващо.

Е, и? Да си седим със скръстени ръце, докато всичко изчезва пред очите ни? Или да оцеляваме поединично, кой колкото и докъдето може? И това ще бъде само до време. Накрая всички ще изгубим.

Искам да споделя с вас какво мисля аз.

Ние, за съжаление, вече сме разделени на две. Ние сме Свои и Чужди в общата ни родина. Тези, които избраха да бъдат Чужди, вече са със сменен чип. Никакъв Киркегор не важи за тях – нищо, че част тях го преподават в университетите. Те нямат Страст. Нямат усещане за идентичност. Нито за род. Нито за отечество. Нито за Мъж. Нито за Жена. Дори за Бог. Да не говорим за Богиня. Без значение е, че някои от тях се водят богослови. Те са безродници и това не може да се промени. Разбирате ли, дебатът с тях е обречен, защото говорим на различни езици и с различни понятия. Това, което е ценно за нас, за тях не е. Те имат своите евроатлантически ценности. Всичко мерят с тях. Всичко оправдават с тях. Те са забравили нашите ценности, които ние пазим в Паметта. Ние никога няма да се срещнем, ако те сами не решат да си спомнят. Или ако животът не ги принуди. Затова е излишно да спорите с тях. С тях няма да стигнем до никъде.

Затова – изключете телевизора.

И включете светлината в стаичката на Паметта. Лека полека ще си спомните всичко. То самичко ще дойде при вас, то ви очаква. Ще видите, че тази стая всъщност е огромна, необятна, пълна със съкровища. Виждате ли онази прекрасна книга на лавицата? Вземете я, отворете я. Още от първите й думи ще разберете, че не сте сами. Че много хора преди вас са били тук – нищо, че в тази стая всеки влиза сам. Тук е общата ни Памет в спомените на всеки един от нас. Не си мислете, че това е лудост. Наскоро и аз бях там. Посегнах към „1984“ на Оруел и лесно си спомних.

„Почуди се, както и друг път се беше чудил, дали е с всичкия си. Навярно да си луд означава да си в малцинство от един човек. Някога признак на лудост е било да вярваш, че земята се върти около слънцето; днес е лудост да вярваш, че миналото е непроменимо. Може би единствен той вярваше в това, а щом като беше единствен, значи беше луд. Но не мисълта, че е луд, го тревожеше; най-страшното беше, че може би не беше прав. (…) Сърцето му се сви, като си помисли за огромната сила, изправена срещу него, за лекотата, с която всеки партиен интелект би го опровергал в спор, за коварните аргументи, които той не би могъл да разбере, още по-малко да обори. И все пак той беше правият!“.

Ето, не сте сами. И Оруел е бил тук. И той си е мислил същото като нас. И Киркегор е бил тук, и много други, и в тази обща наша Памет е отговорът, който търсим. Поемете въздух и затворете очи. Почувствайте Страстта. Тя се спуска във вас отгоре надолу и после пак се въздига отдолу нагоре. Отворете преградите по пътя й, освободете безкрая към върха и към бездната. „Връх и бездна – сега те са се слели в едно“. Да, и Ницше е бил тук, и той го е разбрал.

Там, в бездната е изворът на усещането за Жена. Помните ли? За Жена, облечена в рокля и стояща в гръб, но вие виждате не само лицето й, а и същността й, и не искате тя да се обърне. После то се издига високо във вас и вие ставате толкова високи, колкото е то. Страстта го движи – от минус до плюс безкрайност. Тя обожествява плътта и уплътнява мечтите. Тя лекува всички рани по пътя си. Тя знае кое е истинно и кое е лъжовно. Тя е волята за живот.

„Ти смътно се мяркаш
из морната памет,
кат бродница сънна
в бездънна гора –
аз тръпна след тебе
и тръпно ме мамят
в мъглите вечерни
две черни пера.“

Съвършен е поручик Дебелянов, нали? След като излиза от тази стая, той поема като доброволец към Смъртта, за да загине за своята родина. Защото истинските мъже не обичат само Жената. Те обичат и своята Родина. По това ще ги познаете. Аз не вярвам на никой мъж, който не обича своята Родина. Не вярвам на никой мъж, който не познава Страстта.

И Шекспир е бил тук. Наскоро отворих неговия 66-ти сонет. Вижте, сякаш е писан днес:

„Зова смъртта. На този свят съм сит:
достойнствата – родено лицемерие,
нищожества, придаващи си вид,
и гавра със човешкото доверие

и с чест удостоени подлеци,
и с девственост търгуваща нечестност,
и силата в ръцете на скопци,
и съвършенство в мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ глупостта,
и в глупост обвинена прямотата,
и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.

Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.“ *

Всички от Своите са били тук. Прелистете ги. Стаята е пълна с книги и всякакви други безценни съкровища – картини, музика, филми. И когато Страстта укрепне във вас, когато я оставите да се движи свободно, Киркегор ще се усмихне от мястото, което обитава. Защото тя ще излекува сетивата ви, и вие ще видите всичко сами, и ще летите в своя полет нагоре-надолу в трите необятни сфери – с очите на Дон Жуан, на Фауст и на Авраам. И ще знаете, че всичко това е добро. И щом наистина е било, то значи наистина е така. Вие не сте луди.

Луди са те.

Промяната е възможна само и единствено чрез всеки един от нас. Без осъзнаване не е възможна нито съпротива, нито трансформация към по-добро. Да останеш в будно съзнание и да умееш да проникваш със страст във всички нива на своята памет – естетическа, етична и религиозна – това е много. Да си го върнеш, когато си го загубил – това наистина е достижение. Да го върнеш на другите, когато са го загубили – това вече е всичко. Тогава ти СИ.

И после, другото идва само. После виждаш, че има и други с теб. Потоците се вливат в реката. Своите се разпознават. Очите им искрят. И един ден те разбират от само себе си, че са готови да си поискат Родината обратно.

Този процес касае всички народи и зависи от всички народи. Нищо не зависи само от нас, защото проблемът е системен, а не единичен. И в самото сърце на империята вече клокочат нови енергии. Може би чудовището трябва да бъде ранено смъртоносно именно там – където се е родило. Може би Нощта ще продължи дълго. Но ние, ние трябва да дадем своя малък дял в големия процес на пробуждането. И когато черупката се пръсне, ние да сме оцелели в недрата, от които ще се роди Бъдещето.

Ще завърша с думите на Александър Дугин, който често навестява стаята на Паметта.

„Многополюсният свят, макар и възможен, е прекалено добър за съвременното човечество, което просто не го заслужава. Именно затова то се бави, не бърза стремително да се хвърли в посока на спасение, докато има време и сили за това. (…) Човечеството се гмурна прекалено дълбоко в съвременността, в Запада, в Модерна, за да направи рязък вираж и да се върне към своите сакрални основи, традиции или да се вслуша в авангардната, макар и често амбивалентна критика на онези, които предлагат капиталистическото западно общество да се подложи на деконструкция. Изглежда, човешкият род има намерение да стигне до самия център на нощта, за да достигне нейния край.“ **

Довиждане, приятели.

И не забравяйте какво ни завеща Оруел –

ВОЙНАТА Е МИР

СВОБОДАТА Е РОБСТВО

Н Е В Е Ж Е С Т В О Т О   Е   С И Л А