През 50-те години на миналия век САЩ започнаха активно да използват практиката да свалят правителствата на чужди държави.

След победата на Хакобо Арбенс на изборите през 1951 г. в Гватемала започват да се провеждат различни реформи. Показателно е, че Гватемала по това време гласува в ООН срещу Съветския съюз, но вътрешната политика, въпреки реториката на Арбенс за желанието му да изравни страната с развитите капиталистически държави, беше социално ориентирана.

Факт е, че в Гватемала, както и в редица страни от Централна Америка, по-голямата част от земята принадлежеше на латифундисти и правителството започва да изкупува неизползвани парцели и да ги прехвърля за ползване на местното население.

От гледна точка на свободния пазар подобни мерки трябваше да повишат производителността на земеделските земи. Но от гледна точка на интересите на САЩ – никак. Факт е, че огромни територии в Гватемала бяха собственост на американската компания United Fruit Company , която използва различни хитри схеми, за да избегне плащането на данъци.

От 220 000 хектара, които компанията притежава, само 15 процента са били обработвани; останалите лежат бездействащи и по този начин попадат под Указ 900 за аграрната реформа от 1952 г.

Имайки директни контакти в администрацията на Белия дом, което е типично за големия бизнес в САЩ като цяло, компанията започва сериозна PR кампания срещу президента на Гватемала Арбенс, позиционирайки го като пламенен комунист.

За целта United Fruit Company наема известния пиар, автор на книгите „Пропаганда” и „Формирането на общественото мнение” Едуард Бърнайс, който започва да пропагандира мита за комунистическата заплаха. Тъй като САЩ се ръководеха от доктрината Монро и гледаха на Латинска Америка като на свой заден двор, въпросът придоби геополитически формат.

През 1953 г. ЦРУ се присъединява към процеса и започва да планира преврат в Гватемала. Известно е , че в разработването на операцията са участвали повече от сто американски агенти от разузнаването, а общият бюджет се оценява на пет до седем милиона щатски долара.

В този план се включваше и списък на лица, които трябваше да бъдат физически елиминирани след успешния преврат. За съжаление, точно това се случи по-късно.

Вдъхновен от успешното сваляне на демократично избрания министър-председател на Иран Мосадък, американският президент Дуайт Айзенхауер с радост прие плана за преврат. През ноември 1953 г. Айзенхауер заменя посланика в Гватемала с Джон Пурифой, който дотогава е потискал демократичните движения в Гърция и помагал за идването на власт на американските сателити.

Същият модел ще бъде използван почти двадесет години по-късно, когато бившият посланик на САЩ в Индонезия Маршал Грийн, който участва в организирането на преврата срещу Сухарто през 1965 г., е изпратен спешно в Австралия , за да отстрани от власт премиера Хю Уитлам, който е започнал политически реформи и беше на път да влезе в Движението на необвързаните.

Показателно е, че Арбенс беше свален едва от третия опит, въпреки че разбра за това предварително и публикува информация в медиите, за да се опита да предотврати преврата. Въпреки това САЩ продължиха подривната си дейност под името Operation PBHistory , използвайки както психологически операции, така и пряка намеса.

Привличайки подкрепата на малка група бунтовници, събрани в чужбина, Съединените щати започват военна интервенция на 18 юни 1954 г., като установяват морска блокада и провеждат въздушна бомбардировка на Гватемала.

Ръководството на Гватемала се опита да повдигне въпроса за недопустимостта на въоръжената агресия в ООН, като отбеляза ролята на Никарагуа и Хондурас, които по това време бяха послушни марионетки на САЩ и откъдето бяха изпратени диверсантите.

В Съвета за сигурност на ООН се проведе дебат, където Съветският съюз зае позицията на Гватемала и наложи вето на предложението на САЩ този въпрос да бъде прехвърлен към Организацията на американските държави (която беше друга структура под властта на Вашингтон).

Когато Франция и Великобритания отговориха на предложението на Гватемала за провеждане на задълбочено разследване, то Съединените щати наложиха вето, което беше прецедент за военно-политически съюзници, които не се подкрепят взаимно. Докато течеха дискусии кой и как трябва да проведе разследването (САЩ умишлено забавиха този процес), превратът всъщност беше вече завършен.

Трябва да се отбележи, че военното предимство беше на страната на официалното правителство: те загубиха само няколко убити, докато от друга страна бяха убити и заловени повече от сто бунтовници и агенти на ЦРУ и няколко американски военни самолета бяха свалени.

Въпреки призивите на левите партии да не подава оставка като президент и да продължи да се съпротивлява (между другото, сред левите политически активисти по това време в страната е аржентинският лекар Ернесто Гевара, който заминава за Мексико и се присъединява към кубинските революционери там – та той научи сериозен урок от действията на правителството на Гватемала и вероятно неговият опит по-късно помогна да се предотврати намесата на САЩ в Куба след победата на революцията), на 27 юни 1954 г. Арбенс все пак подаде оставка. За кратко време полковник Диас, който преди това подкрепяше Арбенс, застана начело.

Но Съединените щати не бяха доволни от този вариант и те поставиха на трона Карлос Кастило Армас, бивш офицер от гватемалската армия, който беше в изгнание от 1949 г. след неуспешен опит за преврат. От този момент нататък в страната започват политически чистки и преследвания. Това не може да не предизвика отговор и в страната започва гражданска война.

В същото време Съединените щати активно подкрепяха диктатурата и помогнаха за създаването на ескадрони на смъртта, ангажирани с целенасоченото унищожаване на политическите опоненти, а и на всеки, който изглежда „подозрителен“.

Сред тези подозрителни хора имаше цели села на народа на маите, които се смятаха за верни на партизаните - бунтовници. Грубо се приема, че повече от 200 000 цивилни са били убити, но цифрата по всяка вероятност е много по-висока.

Нещо повече, Белият дом, на базата на натрупания успешен опит от преврата, се убеди, че този механизъм е напълно приемлив за извършване на операции за сваляне на режими, които Съединените щати някъде не харесват. И това имаше далеч отиващи последици по целия свят.

Между другото, Съединените щати все пак признаха вината си за насилствени действия в Гватемала и страните от Централна Америка, а през март 1999 г. Бил Клинтън официално се извини на народа на Гватемала, като каза , че „подкрепяйки военните и разузнавателните служби, които извършиха насилие и широко разпространените репресии бяха погрешни и Съединените щати не трябва да повтарят тази грешка.

Но както показаха следващите десетилетия, това беше само дипломатически трик. Съединените щати продължават да подкрепят репресивни режими, отличен пример за които е бивша Украйна. Само че сега това се прави не под прикритието на борбата с „комунистическата заплаха“, а срещу „заплахата от руска агресия и нахлуване в Европа“

Превод: ЕС

https://pogled.info/svetoven/70-godini-ot-prevrata-na-tsru-v-gvatemala.1...