Политическите тенденции от първата година на Специалната военна операция на Русия

Анализът на политическата трансформация в Русия за периода на водене на СВО се изясни. След началните колебания – настъпваме/отстъпваме – при това както в самите бойни действия, така и във вътрешната политика, се наблюдава устойчива тенденция. Налице е връзката на воденето на военната кампания в Украйна и новите руски територии с вътрешнополитическите процеси в самата Русия. Едва ли това пасва в твърде рязката опозиция „вярност/предателство“, отразяваща се в картината „настъпваме/отстъпваме“, но без съмнение има пряка зависимост на събитията на фронтовете от градусите и интензитета на патриотизма в държава и общество. Според мен за предателите в пълния смисъл на думата в ръководството на Русия трябва да се говори много внимателно и само в случаи, когато нещо със сигурност ни е известно, а не когато по въпроса имаме само определени подозрения. В условията на война не се лепят такива етикети. Съдейки по теча от Пентагона, врагът е доста добре информиран за положението в самото армейско ръководство на Русия, за да е чисто всичко. Но с това трябва да се занимават други структури, които са специално предназначени за това, което контраразузнаването. Ще бъде по-коректно, ако изведем преките предатели извън скоби. Разбира се, има някои на власт, преди всичко преките поддръжници на курса на Елцин и Горбачов за безусловно сближаване със Запада, които биха завършили войната по всякакъв начин. Но те не могат да говорят това в прав текст, а ако открито започват да предприемат нещо в това направление, последиците ще са доста жестоки. Всички тези, които мислят отговорно на власт, разбират, че спирането на СВО в настоящето ѝ състояние е почти невъзможно. По редица причини. Западът е категорично против спирането ѝ, а киевският нацистки режим ще го приеме като наша капитулация. Да не говорим, че всичко това ще се приеме от обществото като пълна дискредитация на властта и политическата система просто ще рухне. Затова единствено предател враг на руските държава и народ може да има желание за мир в такива условия.

Но процесът на патриотизация в обществото тече твърде бавно. И отново – също толкова бавно, колкото придвижването ни на Запад. Удивителна взаимна връзка: началото на СВО – рязък скок на патриотизъм, след това опити да се отстъпи – след това изобщо отстъпление – и последва пиар-подмяна, след това скок (приемането на четирите субекта в състава на Русия, мобилизацията, назначението на Суровикин) и накрая, стабилизация на положението. Така през период на колебания, задържания и дори отстъпления след година водене на СВО достигнахме до устойчив вектор – последователен, макар и доста бавен, сдържан, патриотизъм.

В близко време на Русия явно ѝ предстои да се сблъска със сериозни изпитания – с контранастъплението на киевския режим в едно или няколко направления. Напълно закономерно е отвътре, по патриотическата тенденция да бъде нанесен симетричен удар по самата Русия. Когато устоим и отразим атаката, процесът на патриотизация на обществото и пълноценните мирогледни и политически реформи ще се засилва в друга скорост. По-скоро аналогично ще се ускори и нашето собствено настъпление срещу врага. Следователно в решаващата 2023 година ще се реши бъдещето ни: каква ще бъде Русия в бъдещето ѝ историческо събитие.

Етапите на най-новата история на Русия: от колония до велика държава

Руската федерация възникна през 1991 година в руините на великата държава. През първото десетилетие в страната се установи външно управление и започна пълен разпад. На власт дойдоха най-лошите – мародери, предатели, агенти на влиянието на Запада, обобщено наречени „либерали“. Това е първият етап от най-новата история на Русия.

Путин, идвайки на власт през 2000 г., спря процеса на разпад, започна все повече да настоява на суверенитет. При това по някаква причина остави основното ядро от елита през 90-те години, премахвайки единствено най-противните и буйни. 23-те години управление на Путин преди началото на СВО са вторият етап.

След началото на СВО започна третият етап: истински патриотичен поврат – от суверенитета на държавата към суверенитета на цивилизацията. Путин вече начерта този курс, но все още не е заработил наново. Окончателно ще узрее и ще се утвърди след изпитанието на вероятната контраатака на киевските нацисти. Тогава неизбежно ще започне прочистване на елитите, тяхната ротация и от фронта ще идват истински герои, които по естествен начин ще изтласкат либералното корумпирано ядро.

Курсът на Путин и обективните фактори: геополитика, общество, цивилизация

Мнозина наблюдатели имат впечатление, че и ориентацията към държавния суверенитет от самото начало на управлението на Путин и обозначената от него след началото на СВО ориентация към утвърждение на самобитността на руската евразийска цивилизация са решения изключително на самия Путин, Путин като личност. Неговото решение е подкрепено от обществото, мнозинството, а елитът просто нямаше какво друго да прави, освен да последва президента. Някой избяга, някой се спотаи, надявайки се да преживее катастрофата и да се върне в привичния алгоритъм, но по-голямата част все прие условията и изрази, който по-ясно и по-силно, кой по-прикрито и приглушено – лоялност към новия курс.

Такава персонификация на решението на СВО породи редица политически опорки – и вътре в Русия, и извън нея. Ако СВО=Путин, то след Путин всичко може да се преиграе. При това абсолюта на властта на Путин е такава, че само той ще избере кога ще настъпи периода „После Путин“, а вътре – сред самия руски елит – също има очаквания, в които всеки влага собствените си интереси.

Но тук следва да се внесат корекции. Да, Путин е абсолютно и безгранично свободен по отношение на политическата система на Русия. Не зависи от никого и е съсредоточил в ръцете си цялата власт. Но той не е свободен от:

• Законите на геополитиката и в частност от стратегиите на Запада, отчаяно стремящ се да запази еднополюсността и да лиши Русия от статут на полюс в многополюсния свят.
• От структурите на очакванията и ценностите на широките народни маси
• От самата цивилизационна логика на руската история.

Именно затова Путин води такава външна политика, систематично отговаряйки с евразийска геополитика на натиска на геополитическия атлантизъм (НАТО, колективния Запад). Това първо. Тук не е всевластен, той отчаяно се бори за това Русия да бъде един от полюсите на многополюсния свят, а не нов хегемон. Но Западът отказва и това, което обяснява консолидацията на страните от НАТО (с изключение на Унгария и Турция) срещу Русия в украинската война. Нищо лично: геополитиката не е измислена от Путин, той оглавява Хартланда, ядрото на цивилизацията на Сушата, Евразия и е задължен да следва подобна логика. Опитите да се подчиним на атлантизма, както видяхме през 90-те при Елцин, доведоха само до по-нататъшен разпад на Русия. Затова и руската държава, ако желае да бъде субект на геополитиката, а не неин обект, просто няма друг изход, освен да се изправи срещу Запада. Путин отлагаше това колкото можеше и открито се изправи в последния момент. Не той взе решението за началото на СВО – поведението на Запада принуди Русия да направи това.

Второ. Путин не е свободен от поддържката на народа. Той завоюва такава устойчива позиция на власти именно благодарение на това, че линията на управлението – в крайна сметка по въпросите на суверенитета и патриотизма – напълно отговаря на основните приоритети и стремежи на широките народни маси. На, народът иска още и социална справедливост, но в сравнение с Елцин, където няма нито справедливост, нито патриотизъм, патриотизмът като цяло беше достатъчен. Путин напълно вярно и напълно рационално разчита, че опората на широките маси ще му даде безусловна подкрепа и ще му развърже ръцете във вътрешната политика. Докато залогът на либералите, тоест градското (преди всичко столично) ориентирано към Запада население и на олигарсите, ще го направи напълно зависим от конкуриращите се групи, лобита, политически сегменти и в края на краищата от Запада. Народът не иска нищо конкретно. Но закономерно заръчва на Путин да върне на Русия независимостта и величието ѝ. Което Путин и изпълнява.

Трето. Путин управлява не във вакуум, а в контекста на логиката на руската история. И тя самата подсказва, че Русия е самостоятелна цивилизация, а не част от западния свят, с което в началото на управлението си Путин беше отчасти съгласен. Консервативните мислители на Царска Русия – от славянофилите и Тютчев до идеолозите на Сребърния век, а и самите болшевики винаги – както отляво, така и дясно, по различни съображения, но неизменно противопоставят Русия на Запада. Консерваторите настояват на самобитността на руската идентичност, болшевиките на противоположността на двете непримирими социално-икономически системи. Само Путин да цитира Достоевски или Илин, да каже нещо леко позитивно за Сталин, подлагайки при това Запада на рязка критика – до твърдението, че си имаме работа в лицето му със „сатанинска цивилизация“ и той става закономерно звено във веригата на великите управници на Руския свят. Опитите да се гради алтернативна – прозападна, либерална – политика води до дълбока народна ненавист, което и виждаме в отношението на обществото ни към Горбачов и Елцин.

Путин не зависи от руския елит, от политическите партии, картелите на олигарсите, обществените движения, институциите и всякакви административни инстанции вътре в Русия. Те всичките зависят от него. Но от геополитиката, народа и цивилизацията той зависи със сигурност. И напълно пасва на техните очаквания, логика и дълбоки структури.

„После-Путин“

Предвид това хоризонтът на бъдещето, което може условно да се опише като „После-Путин“, придобива напълно различни черти. Статутът на Путин предвид силата на съответствието на трите най-важни фактори, при това на основание на реалните стъпки и реални резултати е на практика непоколебим. Той дотолкова резонира с тези обективни параметри, че отчасти е свободен и от самите тях. Случаят със „справедливостта“, която очевидно не стига и при Путин, говори за много – народът е готов да затвори очите си дори за това (макар и да го боли от това), пред лицето на другите принципни страни от управлението на Путин. Дори и със Запада Путин може да калибрира градуса на враждата, понеже обществото му има доверие и не му трябва всеки път да доказва своя патриотизъм – в този случай никой няма никакви съмнения.

А „След-Путин“ - при това при всеки приемник – няма да е така. Путин ще има достатъчно власт, да постави всеки на свое място. Това се приема от всички. Но след това фигурата на този „След-Путин“ ще бъде значително по-малко свободна в своите действия от него.

При това е напълно невъзможно да си представим, че хипотетичният приемник, който и да е той, ще се опита да се отклони от геополитическия курс, от патриотизма и цивилизационната идентичност на Русия. Путин е относително свободен дори в това отношение. А приемникът му няма да бъде напълно свободен. И дори мъничко да отслаби движението в това направление и позициите му незабавно ще бъдат отслабени, неговата легитимност ще се разтресе и закономерно около него рязко ще се възвисят онези фигури и сили, които ще бъдат готови повече да съответстват на историческите предизвикателства, нежели поколебалия се наследник. „След-Путин“ ще трябва да докаже, че той е достоен продължител на делото на Путин и да завоюва легитимност в геополитиката, патриотизма (този път включвайки и социална справедливост) и възраждането на Русия свят. Путин печели своите войни. „След Путин“ всичко тепърва предстои. Затова приемникът ще бъде принуден да стане не просто пълноценен евразийски геополитик, а решително и на всяка цена да спечели войната с колективния Запад в Украйна, при това именно така, че никой да не се усъмнява в Победата. Путин може теоретично някъде да спре (макар и едва ли Западът ще му даде това), но неговият приемник няма да може да спре никъде преди границата с Полша.

Именно така е и по отношение на народа. Народът приема Путин. „След Путин“ ще трябва да си заслужи приемането. И тук няма как да не направи няколко последователни стъпки към социалната справедливост. Влиянието на едрия капитал, на олигарсите, на капитализма като цяло, предизвиква у руснаците дълбоко отвращение. На Путин това се прощава, но доколко на приемника му? Не просто патриотизъм, а социално ориентиран патриотизъм – това се иска от „После-Путин“. И тук той е длъжен не просто да държи нивото, а да го повишава. Това значи, че ще бъде реформирана и партийната система, и структурите на управление на държавата. Навсякъде на първи позиции ще се издигат патриоти, преди всичко хора, които са преминали през справедливата и освободителна – реално Отечествена – война. „После Путин“ няма как да се размине без пълноценна ротация на елитите.

И накрая, руската цивилизация. 23-те години управление на Путин са насочени към усилване на Русия като суверенна държава. При това първоначално Путин допуска, че този руски суверенитет може да се защити и укрепи в рамките на единната западноевропейска цивилизация „от Лисабон до Владивосток“. При това при западните цивилизационни условия – капитализъм, либерална демокрация, идеологията на правата на човека, техническия прогрес, международното разделение на труда, цифровизация, вярност към нормите на международното право и прочее. Постепенно се изясни, че не е така, и именно след началото на СВО в речите му започнаха да се чуват думи за руската цивилизация и за нейните принципни ценностни разлики от съвременния Запад. Беше подписан указ за държавната политика по защита на традиционните ценности, в новата версия на концепцията на външната политика Русия е представена не само като полюс на многополюсния свят, но и като напълно самобитна и отделна от Запада и Изтока цивилизация. Това е руският свят, и той е споменат пряко в тази концепция.

„После-Путин“ не може да се върне дори към формулата на суверенна държава, защото днес огромен мащаб са придобили днес конфликтът с колективния Запад и вълната от русофобия там. Пътищата към единна Европа от Лисабон до Владивосток – поне до революционни промени в самата Европа – са отрязани. Наследникът на Путин просто е задължен да се движи в това направление. Значи ще е нужно рестартиране на цялата култура под знамето на Руския Логос.

Нататък ще бъде дори по-страшно

От това може да се направи парадоксален извод. Докато Путин е на власт в Русия, остават възможни някои други споразумения със Запада, забавящи патриотичните процеси в политиката и идеологията. Западът напълно не осъзнава, че единственият, с когото все още е възможно да се изграждат отношения, е само и изключително самият Путин. Маниакалната идея за премахването му, ликвидирането му, унищожаването му свидетелства за загубата на усет за реалното в колективния Запад. Ще бъде просто невъзможно да се разберат с „После-Путин“.. Той – който и да е – няма да има мандат, правомощия за това. Единственото, което той ще може да прави, е да воюва със Запада до Победата и не да ограничава, а да ускорява патриотичните реформи - може би не в мекия на Путин, а в твърдия (на Пригожин) тон.

Когото и да назначи Путин за наследник, а той изобщо може да назначи когото и да е, този „който и да е“ веднага ще трябва да премине не просто на езика на патриотизма, а на езика на крайния патриотизъм. И няма да има много време за изучаване на такъв език, най-вероятно изобщо няма да има време за това. От това следва определен модел, най-вероятно „После-Путин“ ще бъде този, който вече е усвоил тази нова операционна система - евразийска геополитика, последователен суверенен патриотизъм (с ляв уклон в икономиката) и самобитна руска цивилизация, Руски Логос.

Превод: В. Сергеев

Александър Дугин: Путин като велик владетел и "След Путин" - Поглед Инфо