11.01.2022

Размириците в Казахстан насочиха вниманието на всички към проблема за постсъветското пространство. Съвсем очевидно е, че той трябва да бъде разгледан по изчерпателен начин. Ескалацията на отношенията със Запада заради Украйна и предполагаемата "руска инвазия", която предшества това и все още е далеч от изваждането си от дневния ред, както и "червените линии", посочени от Путин, се отнасят именно към този геополитически контекст.

Какво искаше да каже Путин със своите „червени линии“? Това не е просто предупреждение, че всеки опит за разширяване на зоната на влияние на НАТО на изток, тоест към постсъветска (или пост-имперска, което е едно и също) територия, ще се сблъска с военен отговор от Москва. Това е отказ да се признае стратегическото статукво, което се разви след разпадането на СССР, както и поставяне под въпрос легитимността на присъединяването на балтийските страни към НАТО и съответно на цялата политика на САЩ в тази зона.

Путин дава да се разбере: когато бяхме слаби, вие се възползвахте от това и отнехте това, което според историческата логика принадлежи само на нас; сега се опомнихме, преодоляхме либералната лудост и коварните атлантически тенденции от 80-те и 90-те години на ХХ век в самата Русия и отсега нататък сме готови да водим пълноценен диалог от позиция на силата.

Това не е само претенция. Тезата се потвърждава от реални стъпки – Грузия 2008, Крим и Донбас 2014, Сирийската кампания. На места възстановихме позициите си, а Западът не ни направи нищо - справихме се със санкциите. Нито заплахата за провокиране на олигархичен бунт срещу Путин проработи, нито за започване на цветна революция от името на уличните либерали (5-тата колона). Консолидирахме успехите си сигурно и непоклатимо.

Сега Русия е готова да продължи Евразийската реконкиста, тоест окончателното изгонване на проамериканските мрежи от цялата ни зона на влияние.

В геополитиката като цяло правната страна на въпроса е второстепенна. Споразуменията и правните норми само легитимират статуквото, възникващо на ниво власт. Губещите нямат право на глас, „горко им“. Но победителите имат това право. И те винаги активно го използват. Това което днес е сила, утре е правило. Това е реализъм.

При Путин Русия премина от категорията на по-свободните в международната политика до статута на един от трите пълноценни полюса на многополюсния свят. И Путин реши, че е дошло времето да консолидира това.

Да бъдеш полюс означава да контролираш огромна територия, която понякога е доста далеч отвъд собствените ти национални граници. Ето защо американските военни бази са разпръснати по целия свят.

И Вашингтон, и Брюксел са готови да защитават и засилват това присъствие. Не защото „имат право“, а защото искат и могат. И тогава на пътя им се появява Русия на Путин и казва: спрете, няма друг път и освен това сте приканени да ограничите дейността си в зоната на нашите интереси възможно най-скоро.

За такава декларация слабите биха били унищожени. Затова Путин изчака с тях 21 години, докато Русия възвърне своя геополитически потенциал. Вече не сме слаби. Не ми вярвате? Опитайте се да проверите.

Всичко това обяснява ситуацията около Беларус, Украйна, Грузия, Молдова, а сега и Казахстан. Всъщност настъпи моментът Москва да обяви преименуването на ОНД в Евразийски съюз (не само икономически, а реален, геополитически), включващ всички политически единици на постсъветското пространство.

Най-упоритите русофобски страни могат да бъдат оставени в неутрален статут – но цялата постсъветска зона трябва да бъде изчистена от американското присъствие.

Това присъствие трябва да бъде изключено не само под формата на военни бази, но и при възможни операции за смяна на режима, чиято най-често срещана версия е „цветни революции“ - като Майдана 2013-2014 г. в Украйна, протестите в Беларус през 2020 г. и последните събития в Казахстан в самото начало на 2022 година.

Западът яростно крещи срещу подкрепата ни за Лукашенко и срещу предполагаемата „инвазия“ в Украйна, а сега и срещу изпращането на войски на ОДКБ в Казахстан за потискане на бунтовнически групи от терористи, ислямисти, националисти и гюленисти, които съвсем предвидимо, Западът подкрепя – както подкрепя другите свои марионетки – от Зеленски и Майя Санду до Саакашвили, Тихановская и Аблязов.

Тоест на САЩ и НАТО не им е безразлично какво се случва в постсъветското пространство и осигуряват всякаква подкрепа на своите клиенти. Но по някаква причина, според тяхната логика, Москва не трябва да се интересува какво става.

Точно така, ако Москва беше само обект на геополитика и се управляваше отвън, както през 90-те години под откритото управление в страната на 5-тата колона на атлантизма, а не като субект, както е сега, тогава това би било така. Но настъпи решаващият момент за консолидиране на този статут на субекта. Сега или никога.

Какво следва от това?

Това означава, че Москва слага край на безкрайно проточващия се процес на евразийска интеграция с акорд на по-решителни действия. Ако Вашингтон не се съгласи да затвърди неутралния статут на Украйна, тогава, както се изрази Путин, той ще трябва да даде военно-технически отговор. Ако не искате с добро, то тогава ще бъде по другия начин.

Освен това сценариите варират - от пълното освобождаване на Украйна от американската окупация и нелегитимния корумпиран либерално-нацистки режим, до създаването на две политически единици на нейно място - на Изток (Новоросия) една и на Запад (без русинската Подкарпатия). Но нищо по-малко.

И аферата, разбира се, няма да се ограничи само до признаване на Донецката и Луганската народни републики. Както и „финландизацията“ на Украйна, за която напоследък често се говори от нашата шеста колона, няма да се осъществи, докато на тази територия не се появи наистина тежък аргумент – тоест нов независим субект – целия ляв бряг, заедно с Одеса и прилежащите региони.

Да, решението е непопулярно, но исторически неизбежно. Когато Русия е във възходяща спирала (а сега е в такава), западните региони неизбежно – рано или късно – ще бъдат освободени от атлантическото присъствие – полско, шведско, австрийско или сега американско. Това е геополитически закон.

Такъв пример ще бъде отличен урок за Грузия и Молдова: или неутрализация, или ние идваме при вас. И точка. Как ще дойдем, можете да се уверите от примера на съседните народи. И е по-добре да не изкушавате съдбата - Грузия премина през всичко това при Саакашвили.

Опитът на Ереван да флиртува със Запада завърши с това, че Москва даде на Баку зелена светлина за възстановяване на териториалната му цялост. Имаме и случая с Приднестровието. Отметките са навсякъде. И само от Москва зависи в какво състояние се намират. Днес Путин губи търпение под напора на непрестанните провокации от Запада. Замразеното може да се размразява. И няма да се усети слабо.

Сега Казахстан. Назарбаев имаше отличен старт - по-добър от другите и дори по-добър от самата Русия, която през 90-те беше в ръцете на атлантическите агенти. Именно той изложи идеята за Евразийски съюз, многополюсен световен ред, евразийска интеграция и дори написа Конституцията на Евразийския съюз. Уви, през последните години той се отдалечи от собствената си идея.

Веднъж Назарбаев ми обеща лично в разговор, че след оставката си ще оглави Евразийското движение, тъй като това е съдба.Но през последните години от управлението си по някаква причина той насочи вниманието си към Запада и подкрепи национализацията на казахстанските елити.

Агентите на атлантизма не пропуснаха да се възползват от това и чрез своите подставени лица - ислямисти, гюленисти и казахстански националисти, както и използвайки космополитния либерален казахстански елит - започнаха да подготвят "План Б" за сваляне на самия Назарбаев и неговия наследник Касим-Жомарт Токаев. Този план стартира в началото на 2022 г. – точно в навечерието на съдбовните преговори между Путин и Байдън, от които ще зависи съдбата на войната и мира.

В такава ситуация Москва трябва да окаже пълна военна подкрепа на Токаев. Но полумерките на Казахстан в политиката на интеграция – Глазев показва подробно и предметно как тя (интеграцията) е саботирана на ниво конкретни стъпки от нашите партньори в Евразийския икономически съюз – вече не са приемливи. Както и колебанията на Лукашенко.

Руснаците (ОДКБ) влизат в Казахстан и ще останат. Докато терористите не бъдат елиминирани и в същото време не бъдат премахнати всички пречки пред пълната и истинска интеграция. И само Западът да надникне! Това изобщо не е негова работа: нашите съюзници ни поканиха да спасим страната.

Но всички западни фондации и структури, както и клетките на терористични организации (както либерални, така и ислямистки и гюленистки) в Казахстан трябва да бъдат премахнати и унищожени.

Когато ни е обявена война и няма как да я заобиколим, можем само да я спечелим. Следователно Евразийският икономически съюз, или по-скоро един пълноценен Евразийски съюз, трябва да стане реалност. Минск и столицата на Казахстан, както и да се нарича, както и Ереван и Бишкек, трябва да осъзнаят, че оттук нататък те са част от едно „голямо пространство“.

Това касае приятелите ни и проблемите, които те изпитват под влиянието на атлантизма, който се опитва по всякакъв начин да саботира и разрушава съществуващите – макар и относително, но все пак проруски режими. Тези проблеми ще приключат в момента, в който интеграцията стане реална.

Освен това военната страна по този въпрос се оказва най-ефективна. Руснаците не са силни в преговорите, но се проявяват най-добре в една справедлива освободителна и отбранителна, всъщност наложена им – война.

Тогава логично стигаме и до балтийските страни. Присъствието им в НАТО, предвид новия статут на Русия като полюс на триполюсния свят, е аномалия. Трябва също да им се предложи избор: неутрализация или... Нека разберат какво точно ще се случи, ако не изберат неутрализацията доброволно.

И накрая, Източна Европа. Голям проблем за Велика Русия е и участието на нейните страни в НАТО. Много от тези страни са дълбоко свързани с нас: едни със славянството, други с православието, трети с евразийски произход. С една дума, това са нашите братски народи. А сега в НАТО... Не е редно. По-добре би било те да бъдат приятелски мост между нас и Западна Европа.

И „Северен поток 2“ няма да е нужен. Своите хора винаги ще се разберат помежду си. Но не. Днес те играят ролята на „санитарен кордон“ – класическо средство на англосаксонската геополитика, предназначено да раздели континентална Европа и руска Евразия. От време на време този кордон се разкъсва от истинските стълбове. Сега временно се върна към англосаксонците. Но ако растежът на субективността в Русия продължи, това няма да е за дълго.

Балтийските страни и Източна Европа обаче са геополитическият дневен ред на утрешния ден. Днес е заложена съдбата на постсъветското – постимперско – пространство. Нашият общ евразийски дом. Основната задача е да подредим нещата в него.

Превод: СМ