Global

Пост-антропологията и социологията на дълбините

Обществото се състои от две части – надземна и подземна. Надземната част е социумът, това е сферата на рационалното „дневно“ (diurne), където доминира Логосът (λόγος). Подземната част е тъмният, подводен остров на колективното несъзнавано, зоната на „нощта“ (nocturne), тук управлява Митът (μύθος).

Известно време прогресистката наука е смятала, че тези две части се разполагат в диахроничен порядък – сиреч, в древността (и при диваците, нещастните останки (residuo) на древността) е властвал митът, а развитието на цивилизацията постепенно го измества и го заменя с логос и социум. Но тази оптимистична конструкция не издържа дълго време в Западна Европа на ХVІІІ-ХІХ в. В началото на ХХ век вече беше открито подсъзнанието, където до този момент изцяло господстваха вечните и неизменни закони на мита.

Трудовете на Карл Густав Юнг развиха теорията на Фройд и създадоха нова топика на човешката психология. Още Фройд показа, че освен „Аз-ът“ (εγω) в човека активно действа невидимото и изтласканото „То“ (немското „es“, латинското „id“).  Юнг пък е демонстрирал, че долният етаж на „То“ се корени в особената реалност, обща за всички хора. Това е колективното несъзнавано – едно за всички.

Геополитиката на нощта и поливерсумът

Така многополюсността и поливерсумът – глобалният революционен алианс, стават не инженерен проект за това, как би могло да се организира човечеството в условията на дълбока криза на еднополюсния свят, а става етически дълг, есхатологично учение, религиозен порив. Трудно е да се каже как по-ефективно да събудиш спящите: дали като им опишеш прелестта на пробуждането или предсказвайки ужаса на причакващия ги кошмар. Този проблем е решавал Заратустра в началото на своята проповед. Той разказал на хората за свръхчовека, за да ги възхити, но никой не го слушал. Тогава той решил да ги стресне и засрами, като разказал за „последните хора“. Ефектът бил неочакван – това така им харесало, че те извикали: „Дай ни тези последни хора, Заратустра“. Да внуши страх също не се получило. Заратустра плюл, махнал с ръка и отишъл в планината. Изглежда, във всичко трябва да се стигне предела. И ако хората със своето отношение към историята искат да се доберат до империята на антихриста, не може да им сe попречи за това. Но e необходимо да се опиташ и да се постараеш. Затова трябва да се защитава многополюсното устройство на света и да се настоява за поливерсум дори в случай, когато това въобще не би било възможно. А още повече, когато това все още е възможно. Италианският писател Курцио Малапарте е казал: „Нищо не е изгубено, докато не е изгубено всичко“. Засега не е изгубено всичко – това е сигурно, затова бъдещето има свободен контур, различен от „края на историята“ в нейният либерален еднополюсен израз. Но ако ние не съберем кураж, след определено време вече ще бъде изгубено всичко. И вместо тънките и дълбоко човешки хоризонти на многополюсния свят, ще ни остане само безалтернативната геополитика на нощта и политологията на империята на антихриста.

COUNTER-HEGEMONY IN THE THEORY OF THE MULTIPOLAR WORLD

Although the concept of hegemony in Critical Theory is based on Antonio Gramsci’s theory, it is necessary to distinguish this concept’s position on Gramscianism and neo-Gramscianism from how it is understood in the realist and neo-realist schools of IR.

The classical realists use the term “hegemony” in a relative sense and understand it as the “actual and substantial superiority of the potential power of any state over the potential of another one, often neighboring countries.” Hegemony might be understood as a regional phenomenon, as the determination of whether one or another political entity is considered a “hegemon” depends on scale. Thucydides introduced the term itself when he spoke of Athens and Sparta as the hegemons of the Peloponnesian War, and classical realism employs this term in the same way to this day. Such an understanding of hegemony can be described as “strategic” or “relative.”

In neo-realism, “hegemony” is understood in a global (structural) context. The main difference from classical realism lies in that “hegemony” cannot be regarded as a regional phenomenon. It is always a global one. The neorealism of K. Waltz, for example, insists that the balance of two hegemons (in a bipolar world) is the optimal structure of power balance on a world scale[ii]. R. Gilpin believes that hegemony can be combined only with unipolarity, i.e., it is possible for only a single hegemon to exist, this function today being played by the USA.

In both cases, the realists comprehend hegemony as a means of potential correlation between the potentials of different state powers. 

Gramsci's understanding of hegemony is completely different and finds itself in a completely opposite theoretical field. To avoid the misuse of this term in IR, and especially in the TMW, it is necessary to pay attention to Gramsci’s political theory, the context of which is regarded as a major priority in Critical Theory and TMW. Moreover, such an analysis will allows us to more clearly see the conceptual gap between Critical Theory and TMW.

Политичка философија на евроазиството

Во дваесеттите години меѓу белата емиграција изникна движењето на евроазијците. Основачи на евроазиството се Н.С. Трубецкој, филолог и лингвист, основач (заедно со Р.О. Јакобсон) на Прашкиот лингвистички кружок; П.Н. Савицки, географ, економист; П.О. Сувчински, музиколог, литературен и музички критичар; Г.В. Флоровски, историчар на културата, богослов и патролог; Г.В. Вернадски, историчар и геополитичар; Н.Н. Алексеев, правник и политолог, историчар на општествената мисла; В.Н. Илин, историчар на културата, литературолог и богослов; Д. Светополк-Мирски, публицист; Еренжен Хара-Даван, историчар. Секој од наведените претставници на „класичното“ евроазиство (1921-1929) тргнувал од конкретниот културно-историски материјал и опит (географски, политичко-правен, филолошки, етнографски, уметнички итн.) потпирајќи се на него, анализирајќи го и обопштувајќи, се обраќал кон проблематиката на философијата на културата и историософијата, поврзана со дијалектиката на Истокот и Западот во руската и светската историја и култура.

Ноомахия – битката на умовете. Логосът на цивилизациите

Всяка цивилизация има собствен Логос, собствен ум, собствена структура на съзнание. Съответно ние не можем да съдим, изхождайки например от Западната цивилизация, от нейните норми, критерии и баланс, за другите цивилизации. По-нататък аз се опитвам да обоснова структурата на всяка отделно взета цивилизация, като се поставям на нейно място. Т.е. не описвам ислямския свят или китайската цивилизация както примерно я описват европейците. Аз се опитвам да видя европейския свят с очите на европееца, африканския с очите на африканеца, ислямския с очите на мюсюлманина, китайския свят с очите на китаеца. Разбира се, в пълнота е невъзможно. Нарича се принцип на емпатия, на съчувствие, съпреживяване в онова общество, което изучаваш. Същевременно трябва да се стараеш да не се поддаваш на онези представи, характерни за твоята собствена култура. Това е в основата на томовете „Ноомахия“ и в това е кулминацията на моите философски, теоретични, антропологични и същевременно геополитически, политологически възгледи. В понятието „Логос на цивилизацията“ се влага всичко – и политика, и общество, и религия, и ценности, и етнос, и култура, и изкуство – практически всичко.