The Fourth Political Theory

beyond left and right but against the center

Почти три месеца от началото на специалната военна операция в Украйна. Можем да направим определени изводи. Не разглеждам военната страна на операцията, тук е необходимо мнението на специалист по военна стратегия и не всичко трябва да се обсъжда, докато продължава битката.

/Поглед.инфо/ В случая с мрежовите технологии – Google, twitter, youtube, facebook, instagram и т.н. – виждаме много важен феномен: те наистина се противопоставят на Русия не защото зависят от правителството на САЩ. Те не зависят от него. Те са инструментите на глобалистите, на една наднационална олигархия, която никой не е избирал. И никой не им е дал право да определят свои собствени правила в глобален мащаб.

The events of the last few weeks have highlighted the axes of new geopolitical alliances and completely rebuilt the geopolitical map of the world.

/Поглед.инфо/ Преговорите между Русия и НАТО приключиха не само без резултат, но пренесоха конфронтацията на ново равнище. Русия рязко настоява за официален отказ от приемането в НАТО на страните от постсъветското пространство, Западът упорства на своето, предлагайки в замяна нещо ненужно и несъществено, или в крайна сметка, второстепенно...

Размириците в Казахстан насочиха вниманието на всички към проблема за постсъветското пространство. Съвсем очевидно е, че той трябва да бъде разгледан по изчерпателен начин. Ескалацията на отношенията със Запада заради Украйна и предполагаемата "руска инвазия", която предшества това и все още е далеч от изваждането си от дневния ред, както и "червените линии", посочени от Путин, се отнасят именно към този геополитически контекст.

Байдън – президентът, избран от Демократическата партия, от същата партия като Барак Обама, опонентът на републиканеца Маккейн на изборите през 2008 г. – прави точно това, което неоконсерваторите подготвяха толкова дълго: той провежда срещата на върха на демокрациите без Русия, Китай и други суверенни държави, които не признават американската хегемония. 

Мартин Хајдегер се сврте кон учењата на Пророкот од Ефес, тој стана централна фигура на филозофијата на Хегел, Ниче го нарече својот претходник во поглед на светот како "Божествена игра на другата страна на доброто и злото "Шлеермахер внимателно го проучувал своето наследство. Дали е можно да се следи оваа еидетска близина во нашите денови или модерни германски мислители во голема мера се оддалечија од првичната светска перцепција? Кога Хераклитовскаја мисла за војната како "татко на сите" престана да биде одлучувачки за германскиот идентитет и како резултат на тоа што се случило?

Soçi’de yapılan son görüşmeye dair arka plan bilgilerine vakıf olduğunu aktaran Dugin “O gün Erdoğan ve Putin dünya dengeleri açısından hangi tarafta yer alacaklarını konuştu ve aldıkları kararı paylaştı. Kürt haritasından Kırım’a, Afganistan’dan Libya’ya, Kafkaslardan Suriye’ye tüm alanlara ilişkin hayati konularda kendi kırmızı çizgilerini çizdi. Başta İdlib olmak üzere birçok konuda uzlaştıklarını söyleyebilirim. Ancak bu tarihî buluşmada konuşulanların önemli bir kısmı sır olarak kalacak. Biz sadece sahada yansımalarını göreceğiz’’ dedi.
Putin’in dış politikasını belirleyen isimlerden Aleksandr Dugin, ABD’nin Suriye’den çekileceğini ve bunun kademeli olarak gerçekleşeceğini anlattı. Amerika’nın çekilmesi ile tüm meselelerin hallolmayacağı görüşünü dile getiren Dugin “ABD çekilse bile kriz üretmeye devam edecek. Bu noktada tek belirleyici unsur Rusya, Türkiye ve İran’ın tutumu olacak” diye konuştu.

Путин допринесе много за развитието на Русия, заслугите му не бива да се поставят под съмнение. Той е спасител и герой на нашата страна. В този смисъл считам, че мисията му е изпълнена. Путин изчерпа докрай всички възможности за подобряване на положението. Оттук нататък той може само да съхранява статуквото, защото именно сега, когато мисията му е завършена, е време да се направи следващата крачка. Но тази следваща крачка не може да я направи нито Путин, нито още по-малко Сурков, нито който и да било друг от обкръжението му. Защото Путин вече се е сраснал със статуквото. В този смисъл, Путин принадлежи изцяло на настоящето и по съвършено никакъв начин – на бъдещето. В бъдеще ще се наложи пълна промяна и преразглеждане на всички параметри на установилата се в Русия система“,

Ръководството на САЩ е в хаос. Имаме Тръмп, от едната му страна стои американската държава в сянка, от другата – подкрепящите кюрдите глобалисти. Американците според мен наистина категорично подкрепиха независим Кюрдистан, но не в Ирак. Предпочитат да захванат Кюрдистан от Сирия. Барзани го разбра и не му хареса много.

Обществото се състои от две части – надземна и подземна. Надземната част е социумът, това е сферата на рационалното „дневно“ (diurne), където доминира Логосът (λόγος). Подземната част е тъмният, подводен остров на колективното несъзнавано, зоната на „нощта“ (nocturne), тук управлява Митът (μύθος).

Известно време прогресистката наука е смятала, че тези две части се разполагат в диахроничен порядък – сиреч, в древността (и при диваците, нещастните останки (residuo) на древността) е властвал митът, а развитието на цивилизацията постепенно го измества и го заменя с логос и социум. Но тази оптимистична конструкция не издържа дълго време в Западна Европа на ХVІІІ-ХІХ в. В началото на ХХ век вече беше открито подсъзнанието, където до този момент изцяло господстваха вечните и неизменни закони на мита.

Трудовете на Карл Густав Юнг развиха теорията на Фройд и създадоха нова топика на човешката психология. Още Фройд показа, че освен „Аз-ът“ (εγω) в човека активно действа невидимото и изтласканото „То“ (немското „es“, латинското „id“).  Юнг пък е демонстрирал, че долният етаж на „То“ се корени в особената реалност, обща за всички хора. Това е колективното несъзнавано – едно за всички.

Отбелязах, че всеки аналитик и дори, бих казал по-грубо, всеки слабоумен днес знае какво да се прави в тази ситуация. И всеки изпълзява със своите съвети и предложения, които звучат гръмко и пошло. Не искам да пея в този хор. Още повече, че властта не слуша въобще нищо и никой. И може би постъпва правилно.

Следователно си струва да се ограничат такива предварителни анализи и дори да се стъпи на твърдо – нещо да се коригира, нещо да се уточни, нещо да се преразгледа. В крайна сметка във войните почти всичко зависи от началните условия. Те следва да бъдат анализирани, колкото може по-точно. Грешка на това ниво, дори и най-незначителната, може по-късно да доведе до катастрофални резултати.

В последно време европейските интелектуалци обсъждат нова политологическа концепция, ставаща все повече и повече актуална: популисткият момент.

От една страна за това са загрижени левите шмиттианци, такива като Шантал Муф. От друга страна е блестящият идеолог на европейските консерватори, на „новите десни”, на най- сериозната и влиятелна фигура на интелектуалеца в Европа- философът Ален Де Бенуа. И десните и левите публикуват текствове, посветени на популисткия момент, давайки различни интерпретации, спорейки и правейки прогнози за бъдещето.

Какво е това популистки момент?

На първо място – това е появяването в политиката на такива лидери, които стават извънредно популярни, обръщайки се към широките маси без да се грижат  за идеологическата последователност на своите платформи и позиции. Преди всичко това са Путин и Тръмп, чиито възгледи трудно се квалифицират в общоприетите категории- десни, леви и.т.н. Такива лидери разбират и чувстват обществото, какво иска в действителност, към какво се стреми, какво мисли, от какво се бои и отговаря на тези очаквания направо, без да се опитва да облече това в някаква система. И това работи, при това все по-добре и по- добре. От случайност или „сбой” в системата- това постепенно става тенденция. След Тръмп- това вече е глобална реалност, с която трябва да се съобразяваме.

Днес, в условията на украинската драма, всяка либерална мрежа в глобален мащаб, както и нейният украински контур и което е особено важно, руският контур, въвлякоха Путин в истинска война. При това самият Путин я разбира по-скоро технически и прагматически като политик реалист, но всъщност, и това прекрасно осъзнават самите либерали, войната се води за смисъла на историята, за нейния край, за световното господство на света на анти-Традициите и за финалната власт на либералните расисти. Ако Русия се провали, нищо вече няма да може да удържи глобализацията като пълна „епистемологична” (и не само) окупация на либералния тоталитарен Запад върху цялата планета. Враговете разбират до каква степен е важна мисията на Путин в тази ситуация, въпросът е в това – разбират ли това приятелите му и дори самият той…

Така многополюсността и поливерсумът – глобалният революционен алианс, стават не инженерен проект за това, как би могло да се организира човечеството в условията на дълбока криза на еднополюсния свят, а става етически дълг, есхатологично учение, религиозен порив. Трудно е да се каже как по-ефективно да събудиш спящите: дали като им опишеш прелестта на пробуждането или предсказвайки ужаса на причакващия ги кошмар. Този проблем е решавал Заратустра в началото на своята проповед. Той разказал на хората за свръхчовека, за да ги възхити, но никой не го слушал. Тогава той решил да ги стресне и засрами, като разказал за „последните хора“. Ефектът бил неочакван – това така им харесало, че те извикали: „Дай ни тези последни хора, Заратустра“. Да внуши страх също не се получило. Заратустра плюл, махнал с ръка и отишъл в планината. Изглежда, във всичко трябва да се стигне предела. И ако хората със своето отношение към историята искат да се доберат до империята на антихриста, не може да им сe попречи за това. Но e необходимо да се опиташ и да се постараеш. Затова трябва да се защитава многополюсното устройство на света и да се настоява за поливерсум дори в случай, когато това въобще не би било възможно. А още повече, когато това все още е възможно. Италианският писател Курцио Малапарте е казал: „Нищо не е изгубено, докато не е изгубено всичко“. Засега не е изгубено всичко – това е сигурно, затова бъдещето има свободен контур, различен от „края на историята“ в нейният либерален еднополюсен израз. Но ако ние не съберем кураж, след определено време вече ще бъде изгубено всичко. И вместо тънките и дълбоко човешки хоризонти на многополюсния свят, ще ни остане само безалтернативната геополитика на нощта и политологията на империята на антихриста.

Нека си представим, че Хилари спечели. Тя не е Обама – тя е нещо много по-лошо от Обама. Зад нея са побеснелите неоконсерватори, които ще направят всичко възможно, за да удължат агонията на американския империализъм. Те ще засилят кървавия хаос в Близкия изток, ще бъдат агресивни и арогантни. Докато всички други осъзнаят, че това вече им е предостатъчно – че са имали достатъчно от САЩ и тяхната хегемония, интервенциите и болната финансова система. Обама изглеждаше като възможност за промяна. С Хилари няма дори далечен изглед за нещо подобно. Тя ще доведе Американския век до решителен край. Прословутото имперско пренапрягане окончателно ще срине Америка; а отмяната на Втората поправка* само ще довърши случая.

Светът вече може да си отдъхне. Противно на всички внушения и очаквания, Хилъри Клинтън не успя да се докопа дo Белия дом. Затова – затегнете коланите – колелото на световната история днес прави остър завой, а на кормилото е Доналд Тръмп. И краят на цяла една ера е пред нас.

Изборът на Тръмп, както и изборът за Брекзит, са част от пропукването в основите на съвременната Система – неолиберализмът и геополитиката на войната, крепящи се на световната хегемония на САЩ и на транснационалната олигархия –  прословутият един процент, функциониращ чрез своя център във Вашингтон и чрез сателитите си по целия свят. Един от тези сателити е и самият Европейски съюз, а най-незначителното му подразделение – българският политически елит, който изпълнява методично и без никаква съпротива повелите на преките си началници вече повече от четвърт век.

Може би в зората на своето възникване преди няколко века либерализмът е бил закономерен етап, воден от стремежа за създаване на едно ново и по-справедливо общество, в което свободата и равенството са крайната и върховна цел на историческото движение. По-късно той се оформя като политика на свободния пазар и на свободното движение на капитали. Днес обаче, в началото на 21 век, наследникът на либерализма – неолиберализмът – трансформира до неузнаваемост висшите идеали на своите апологети и създатели. Той мутира в нови и крайни превъплъщения, които вместо да дадат свобода, създадоха нови и жестоки правила и с тях завладяха западния свят, като си поставиха и глобалната цел да подчинят цялата планета.

Но за това е изписано много. Икономическите, политическите, милитаристичните и финансовите последици от доминацията на неолибералния капиталистически модел в съвременния свят са обект на множество анализи и изследвания, а също така са в основата на надигащата се съпротива сред мислещата част от човечеството. Случващото се в Гърция е актуалният ярък симптом за болестта в тялото на пропукващата се матрица. Дори и някога тя да се пръсне на съставните си части обаче, остава открит въпросът какво ще е останало вътре в нейните недра. И какво ще е това, което ще оцелее.

Although the concept of hegemony in Critical Theory is based on Antonio Gramsci’s theory, it is necessary to distinguish this concept’s position on Gramscianism and neo-Gramscianism from how it is understood in the realist and neo-realist schools of IR.

The classical realists use the term “hegemony” in a relative sense and understand it as the “actual and substantial superiority of the potential power of any state over the potential of another one, often neighboring countries.” Hegemony might be understood as a regional phenomenon, as the determination of whether one or another political entity is considered a “hegemon” depends on scale. Thucydides introduced the term itself when he spoke of Athens and Sparta as the hegemons of the Peloponnesian War, and classical realism employs this term in the same way to this day. Such an understanding of hegemony can be described as “strategic” or “relative.”

In neo-realism, “hegemony” is understood in a global (structural) context. The main difference from classical realism lies in that “hegemony” cannot be regarded as a regional phenomenon. It is always a global one. The neorealism of K. Waltz, for example, insists that the balance of two hegemons (in a bipolar world) is the optimal structure of power balance on a world scale[ii]. R. Gilpin believes that hegemony can be combined only with unipolarity, i.e., it is possible for only a single hegemon to exist, this function today being played by the USA.

In both cases, the realists comprehend hegemony as a means of potential correlation between the potentials of different state powers. 

Gramsci's understanding of hegemony is completely different and finds itself in a completely opposite theoretical field. To avoid the misuse of this term in IR, and especially in the TMW, it is necessary to pay attention to Gramsci’s political theory, the context of which is regarded as a major priority in Critical Theory and TMW. Moreover, such an analysis will allows us to more clearly see the conceptual gap between Critical Theory and TMW.

Во дваесеттите години меѓу белата емиграција изникна движењето на евроазијците. Основачи на евроазиството се Н.С. Трубецкој, филолог и лингвист, основач (заедно со Р.О. Јакобсон) на Прашкиот лингвистички кружок; П.Н. Савицки, географ, економист; П.О. Сувчински, музиколог, литературен и музички критичар; Г.В. Флоровски, историчар на културата, богослов и патролог; Г.В. Вернадски, историчар и геополитичар; Н.Н. Алексеев, правник и политолог, историчар на општествената мисла; В.Н. Илин, историчар на културата, литературолог и богослов; Д. Светополк-Мирски, публицист; Еренжен Хара-Даван, историчар. Секој од наведените претставници на „класичното“ евроазиство (1921-1929) тргнувал од конкретниот културно-историски материјал и опит (географски, политичко-правен, филолошки, етнографски, уметнички итн.) потпирајќи се на него, анализирајќи го и обопштувајќи, се обраќал кон проблематиката на философијата на културата и историософијата, поврзана со дијалектиката на Истокот и Западот во руската и светската историја и култура.